Но тук на преден план отново излизаха средствата за бъдещото строителство. Търканията между О’Донъл и Пирсън щяха пряко да засегнат Юстас Суейн, а оттам — и плановете на Браун за събиране на необходимите средства до есента на следващата година. Личното дарение на Суейн беше толкова голямо, че загубата му би представлявала тежък удар, да не говорим за влиянието на стария богаташ върху някои от най-видните граждани на Бърлингтън. Малко или много, този човек беше в състояние да провали или подпомогне непосредствените им задачи.
О’Донъл се надяваше, че проблемите на патологията могат да почакат още известно време. Толкова много важни неща чакаха разрешението си. Все пак той трябваше да действува, и то бързо, по повдигнатия от Руфъс въпрос. Вдигна глава от чертежите и каза:
— Хари, мисля, че скоро ще ни се наложи да се сражаваме с Джо Пирсън.
3
За разлика от горещината и оживлението, които царяха по горните, етажи, облицованият с бели плочки коридор на приземието беше хладен и тих. Спокойствието му беше нарушено от малката процесия, която излезе от асансьора. Начело вървеше сестра Пенфийлд, а след нея обут в гуменки санитар буташе висока количка с гумени колела.
Колко ли пъти беше извървявала този маршрут, запита се сестра Пенфийлд и хвърли бегъл поглед към покритата с бял саван фигура върху количката. Сигурно поне петдесет пъти за последните единадесет години. А може и да са повече — това не е нещо, за което човек си води статистика. Последното пътуване от отделението към моргата, от територията на живота към тази на смъртта.
По традиция за него избираха най-безлюдния час и най-затънтените болнични коридори, които водеха към товарния асансьор, за да не се разстройват живите от срещата си със смъртта. Това беше и последното задължение на сестрата към нейния пациент, едно уважение към човека, на когото медицината не е успяла да помогне; уважение, което щеше да продължи и след края и което се извършваше с грижа, съпричастие и малко тъга…
Стигнаха мястото, където белият коридор се разклоняваше. Отдясно долиташе приглушеният моторен шум на машинното отделение на болницата — отопление, електрически табла и генератори за собствено захранване. Под стрелката, която сочеше в обратна посока, стоеше надпис: „Патолого-анатомично отделение. Морга.“
Уайдман, санитарят, насочи количката наляво, а един от пазачите, надигнал бутилка кока-кола, престана да пие и се отдръпна встрани. Обърса устни и посочи към белия саван:
— Не можа да прескочи трапа, а? — Забележката беше предназначена за Уайдман. Приятелска закачка в познат и за двамата диалог.
— Излязъл му е номерът, Джек — отвърна санитарят.
Пазачът кимна и надигна бутилката.
„Колко кратък е пътят от живота до залата за аутопсии“ — помисли си сестра Пенфийлд. Преди по-малко от час тялото под бялата покривка все още беше Джордж Андрю Дънтън, петдесет и три годишен строителен инженер, жив човек. Неволно в съзнанието й изплуваха подробности от заболяването му, отбелязани в болничния картон, който стискаше под мишницата си.
Семейството му се беше държало твърдо и след настъпването на смъртта. Неизбежното беше прието със сдържана мъка, без истерии. Това улесни доктор Макмахън, който искаше да получи разрешение за аутопсия.
— Мисис Дънтън — меко беше започнал той. — Зная, че моментът не е много подходящ, но искам да ви помоля нещо…
Последваха обикновените в такива случаи думи — как диагнозата на лекаря трябва да бъде проверена и как това допринася за напредъка на медицината, как това е и една предохранителна мярка за семейството и за всички, които тепърва ще постъпват на лечение…
— Добре — беше го прекъснал синът. — Пригответе каквото трябва и майка ми ще подпише!
Сестра Пенфийлд беше попълнила бланката за аутопсия и ето го Джордж Андрю Дънтън, петдесет и три годишен инженер, мъртъв и готов за патологическия нож.
Вратата на залата за аутопсии широко се разтвори и Джордж Рин, негърът, от моргата — Мършопазителя — както му викаха — вдигна глава. Тъкмо беше приключил с почистването на масата и плотът й блестеше ослепително бял.
Уайдман го поздрави с обичайното:
— Карам ти нов пациент.
Рин оголи зъби в ослепителна усмивка, сякаш за пръв път чуваше тези думи. Посочи бялата емайлирана маса: