— Имате излишни килограми и трябва да ви предпиша диета! По-добре да зарежете и цигарите!
На стотина метра от приемната завеждащата болничния архив мис Милдред забързано крачеше по оживения коридор. Без да обръща внимание на обливащата я пот, тя се опитваше да догони току-що изчезналата зад ъгъла фигура.
— Доктор Пирсън! Доктор Пирсън!
Старият патолог спря едва когато мис Милдред се изравни с него. Премести голямата пура в крайчеца на устата си и раздразнено изръмжа:
— Какво има пак?
Дребничката, петдесет и две годишна стара мома, метър и петдесет на най-високите си токове, потрепери пред разсърдения поглед на лекаря. Но най-важното нещо в живота й бяха протоколите, папките и архивите, та тя набра кураж:
— Трябва да подпишете тези протоколи за аутопсия, доктор Пирсън. От здравната комисия искат допълнителни екземпляри.
— Друг път, сега бързам. — Джо Пирсън беше в отвратително настроение, но мис Милдред не отстъпи:
— Моля ви, докторе! Ще ви отнеме само минутка! Три дена се опитвам да ви хвана!
Пирсън изръмжа и се предаде. Взе книжата и химикалката от ръцете й, пристъпи към близката маса и замърмори под носа си:
— Нямам никаква представа какво подписвам! Какво е това?
— Случаят Хоудън, доктор Пирсън.
Пирсън продължаваше да фучи:
— Има толкова много случаи! Не си спомням!
— Работникът, който бе паднал от скелето… — търпеливо започна мис Милдред. Ако си спомняте, компанията твърдеше, че е паднал вследствие на сърдечен удар, защото мерките им за безопасност били отлични и…
— Аха… — проточи Пирсън, без да спира да пише, а мис Милдред продължи.
— Но аутопсията показа, че сърцето на човека е било здраво и общото му физическо състояние изключва възможността.
— Зная, зная — прекъсна я Пирсън.
Извинявайте, докторе, мислех си…
— Нещастен случай. Ще трябва да отпуснат пенсия на вдовицата. — Пирсън прелисти заключението, намести пурата си и продължи да подписва. Натискаше толкова силно, че почти разкъсваше хартията. „Капките рохко яйце по вратовръзката му са повече от друг път“ — помисли си мис Милдред. После се запита откога ли не бе сресвал сивата си буйна четина. Външният вид на Джо Пирсън беше направо скандален. Съпругата му беше починала преди десетина години и оттогава насам дрехите на стария лекар придобиваха все по-плачевен вид. Шестдесет и шест годишният Пирсън приличаше повече на някой скитник, отколкото на завеждащ отделение в голяма болница. Под бялата престилка се виждаше плетена вълнена жилетка с оръфани илици и две големи дупки, вероятно причинени от някаква киселина. Измачканите му сиви панталони се свличаха непрекъснато, а олющените му обувки просто плачеха за боя.
Джо Пирсън подписа последния екземпляр и тръсна цялата купчина в ръцете на миниатюрната мис Милдред.
— Сега може би ще успея и да поработя, а? — Пурата му подскачаше нагоре-надолу и сипеше пепел по престилката му. Пирсън беше работил достатъчно дълго в „Три общини“ и хората му прощаваха грубости, които биха били непростими у един по-млад човек. А надписът „Пушенето забранено“, който се срещаше почти на всяка крачка, изобщо не му правеше впечатление.
— Благодаря, докторе. Много благодаря!
Той кимна едва-едва и продължи към фоайето, откъдето възнамеряваше да вземе асансьора за приземието. Но и двата асансьора бяха някъде по етажите. Пирсън ядно изруга и пое по стълбите към отделението по патология.
В хирургията три етажа по-горе атмосферата беше значително по-спокойна. Хирурзи, интернисти и сестри — всички по бельо под зелените си престилки — работеха значително по-леко в операционните, където температурата и влажността на въздуха бяха под постоянен контрол. Някои хирурзи, вече приключили с първите си за деня операции, се влачеха към служебната стая за чаша кафе. От стерилно изолираните операционни, разположени от двете страни на коридора, започнаха да изкарват все още упоените пациенти. Насочваха ги към реанимацията, където щяха да бъдат обект на непрекъснато наблюдение през следващите няколко дни.
Между две глътки кафе Люси Грейнджър, хирург ортопед, разпалено защищаваше фолксвагена, който си беше купила предния ден.
— Извинявай, Люси, но имам чувството, че мога да го настъпя, без да го забележа! — обади се доктор Бартлет.
— Това не е беда, Гил — отвърна тя. — Ти бездруго имаш нужда от разходката, която правиш, докато обикаляш детройтското си чудовище!
Гил Бартлет, един от специалистите по обща хирургия, беше известен с огромния си кремав кадилак, по чиято блестяща повърхност не можеше да се види нито едно петънце. Всъщност колата отговаряше точно на спретнатия външен вид на своя собственик, един от най-елегантните лекари в „Три общини“. Бартлет беше единственият в болницата, който носеше Вандайкова брадичка, винаги подстригана и оформена с вкус. Люси се забавляваше да наблюдава как тя подскача нагоре-надолу, когато Гил говори.