Тук имаше кашони с облекло, електроника, авточасти, дори бебешко мляко. Изглежда, Батухан се занимаваше с най-различни дейности, сред които да трупа хранителни стоки в град, в който мнозина гладуваха.
Сейчан се вмъкна в отвора след Грей и се озова обратно в жегата и вонята.
Пиърс вдигна ковчежето и запълзя напред, а тя нарами сака.
Стигнаха до един страничен тунел и Сейчан зърна познато лице. Спря, смъкна очилата си за нощно виждане и ги подхвърли натам. Щяха да са безценни за момиченцето, опитващо се да оцелее в този ад. Ала детето не беше само.
Зад рамото му шаваха още сенки. В столицата навярно имаше стотици малки бездомници.
Сейчан посочи назад към стълбата, към богатството горе, което в момента никой не охраняваше.
— Ði! Hãy! Nó là an toàn! — извика им тя. „Вървете! Взимайте! Няма опасност!“
И след като не можеше да направи нищо повече, тръгна след Грей.
Навярно не беше в състояние да промени света, но поне за кратко можеше да направи тази частица от него малко по-добра.
21.
19 ноември, 17:00 ч. местно време
Планината Хентий, Монголия
Джейда и другите напуснаха царството на здрача и се озоваха на ярка светлина.
До залез оставаше по-малко от час и те бързо се бяха изкачили по гористия склон на планината. Върхът се къпеше в последните слънчеви лъчи, които се отразяваха в снежните преспи и леда. Гората под тях, смесица от брези и борове, потъваше в дълбоките сенки на спускащата се над низините нощ.
Зловещ вой на вълци приветстваше залеза, придружаван от кънтящо ехо. Вълчият зъб очевидно не носеше това име само заради формата си, а и заради тези страховити обитатели на склоновете му.
Зад гората се простираше планинската поляна, през която бяха минали. Изглеждаше непостижимо далече.
„Не е за вярване, че сме толкова високо“.
Стори й се, че зърва движение в покрайнините на тъмната гора, но докато напрегне очи, там вече нямаше нищо.
„Сенките си правят шеги със зрението…“
Дънкан продължаваше да се вслушва в горския хор.
— Вълците нападат ли хора?
— Ако не ги предизвикат, не — отвърна Санджар. — А и ние сме много. Но вече е началото на зимата и те започват да изгладняват.
Този отговор явно не се хареса на Рен.
— Тогава да продължаваме нататък, докато още е светло.
— Защо? — Монголецът посочи напред. — Вече стигнахме.
Джейда се завъртя на седлото и отново насочи вниманието си към това последно светло островче в морето на нощта. Бяха стигнали обширно плато, стъпка на великан в планинския склон. Снегът започваше трийсетина-четирийсет метра по-нагоре, ала тя не забеляза езеро.
— Къде е? — попита Дънкан.
— Зад онези скали на запад — отговори Санджар и пришпори коня си натам.
Трябваше да заобиколят скалното свлачище по тесен проход между камъните и ръба на една отвесна скала. Джейда плъзна поглед нагоре. Приличаше на лавина, замръзнала в момента на падането си, ала най-вероятно беше тук от векове.
Платото продължаваше от другата страна на свлачището — наляво свършваше със стръмни урви, а надясно се издигаха снежни склонове. По-голямата част от останалата площ се заемаше от езеро, голямо около осем декара. В тъмносинята като помръкващото небе повърхност се отразяваха облачета. Стигаше чак до самия край на ледовете, което предполагаше, че се захранва от топящия се напролет сняг, и тогава водите му най-вероятно преливаха през скалния перваз, образувайки зрелищен водопад.
Монк изравни коня си с нейния.
— Не забелязвам никакви признаци спътникът да се е разбил тук.
Имаше право. Пейзажът изглеждаше девствен, непокътнат.
Хайду се приближи до брега на езерото, ловко скочи от седлото и отведе запотената си кобила до водата. Животното натопи муцуна, за да утоли жаждата си, но после отметна глава и заотстъпва назад. Младата монголка решително постави длан върху челото й и я спря, иначе животното щеше да се подхлъзне по стръмната урва.
Сбърчил чело, Санджар слезе от коня си и подаде юздите му на Хайду. Клекна на брега и потопи длан във водата. След миг се обърна и ги погледна ококорен.
— Топла е…
Джейда си спомни разказа на очевидеца, който видял в езерото да пада огнено кълбо. Според неговите думи водата завряла. В момента определено не кипеше, но астрофизичката си представи как свръхнажеженият метал бавно се охлажда в дълбините. Езерото още не беше изстинало напълно.