— Спътникът е паднал тук — стигна до същия извод Дънкан.
— Но как можем да сме сигурни? — попита Джейда.
Монк слезе от коня си и помогна и на нея да слезе.
— Явно някой ще трябва да се гмурне и да провери.
17:12 ч.
Дънкан стоеше по боксерки на брега и трепереше от ледения вятър, който духаше от планинския връх. Бе израснал в южните части на Съединените щати и не си падаше много по студа.
Семейството му почти ежегодно се местеше от щат в щат: Джорджия, Северна Каролина, Мисисипи, Флорида. Баща му редовно сменяше работата си и оставяше двамата си сина сами да се грижат за себе си. Тъкмо затова Дънкан и малкият му брат се бяха сближили толкова. След смъртта на Били и след като майка му отдавна не живееше с тях, Дънкан и баща му бяха установили, че вече не ги свързва нищо, и постепенно се бяха отчуждили един от друг. Не се бяха чували от години и той дори нямаше представа дали баща му е жив.
— Би ли побързала? — помоли той. Нямаше желание да се рови в миналото.
Джейда беше приклекнала пред отворения си лаптоп.
— Трябва ми още малко време, за да стабилизирам сигнала.
Освен боксерките Дънкан носеше челник с водонепроницаема камера, радиостанция и светодиодно фенерче. Закаченият за буй кабел щеше да предава картината до лаптопа.
— Чуваш ли ме? — попита тя.
Рен нагласи слушалката.
— Идеално.
Джейда знаеше за сателита повече от всеки друг. Тя щеше да следи напредването му от брега и да го насочва по време на тази спасителна операция.
— Тогава сме готови — каза астрофизичката.
Монк се приближи до Дънкан.
— И да не правиш глупости.
— Май вече е късно за това.
Той нагази в плитчините и водата го посрещна с приятна топлина. Дънкан потопи цялото си тяло и след студения вятър на брега изпита истинско блаженство. В миналото се беше гмуркал в Белийз, където морето бе като чай. Езерото беше още по-топло.
Младият мъж заплува по повърхността с мощни удари и оттласквания с крака. Можеше да му отнеме часове да проучи цялото езеро, като се придвижва по заложената от тях квадратна мрежа, затова реши да стесни търсенето с помощта на детската игра на топло и студено.
Или в този случай, на топло и още по-топло.
Ако спътникът се намираше тук, водата около него най-вероятно щеше да е най-гореща. Затова той променяше посоката винаги щом усетеше, че температурата спада, и се гмуркаше дълбоко на най-топлите места, като осветяваше скалистото дъно с лъча на фенерчето си. Пред погледа му преминаваха тлъсти пъстърви, нечия изгубена обувка, водорасли.
Стигна до един особено горещ участък, дълбоко си пое дъх и енергично заплува надолу. На дълбочина около три метра тъпанчетата му започнаха да пищят от налягането… и тогава зърна под себе си проблясък. Нещо отразяваше лъча на фенерчето му.
— Дай наляво — разнесе се в ухото му развълнуваният глас на Джейда.
Той изпълни указанието й, завъртя се и се насочи натам. Лъчът му прониза водата чак до дъното.
И тогава го видя — потънало в кратер в скалата, заобиколено от разтопен метал и овъглени останки.
Окото Господне.
Напълно унищожено.
17:34 ч.
На Джейда й се доплака.
— Не е останало нищо!
Въпреки лошата картина, която се разваляше още повече с дълбочината, виждаше, че всъщност няма какво да спасяват. Голям колкото количка на уличен продавач на хотдог, спътникът беше представлявал великолепен синтез на теория, инженерство и дизайн.
Астрофизичката се взираше в треперещия образ на екрана — купчина изгорели останки с големина на минихладилник. Резултатът от невероятната температура, развила се при навлизането на спътника в атмосферата, а после и от сблъсъка му с повърхността на езерото, бяха овъглени развалини. Тук-там се различаваха отделни детайли: обгорен светлинен датчик, къс от слънчевата батерия, споен в едно с външния корпус, разбит магнитометър. Вероятността да открият оцеляла електроника или информация се равняваше на нула.
Трябваше да го признае — и пред себе си, и пред Дънкан.
Той заплува нагоре, за да си поеме въздух, и изскочи на повърхността, разсичайки я с мощното си тяло. Косата му беше залепнала за скалпа.
И очевидно вече знаеше истината.
На лицето му бе изписана покруса.
Нейното сигурно не изглеждаше по-различно.
„След като дойдохме чак тук, преживяхме толкова много…“
Джейда поклати глава. Нямаше надежда останките да им дадат отговори, да им подскажат как да предотвратят надвисналата на хоризонта катастрофа.