„Възможно ли е да е заради близостта до останките?“
— Според мен енергийното излъчване на останките смущава сигнала — предупреди го Джейда.
Монк трепереше до нея в мокрите си дрехи.
— Кажи му да не ги докосва. Незаземеното му тяло може да е изиграло ролята на проводник и временно да е извадило системата от строя.
Имаше право.
— Дънкан, остани на разстояние и ми покажи какво виждаш и къде най-силно усещаш енергията. Онова място, където искаш да пъхнеш лоста. Не бива да повредим нещо, което по-късно може да се окаже от значение.
Той я чу, насочи се към единия край на разбития спътник и посочи с върха на лоста.
— Това е главният електронен модул — каза му Джейда. — И в момента ми показваш капака на топлинното излъчване. Ако успееш да го отвориш, ще се опитам да те насочвам.
Дънкан пъхна края на инструмента в цепнатината.
— Внимавай…
Той стъпи върху скалата от двете страни на останките и натисна лоста. Няколко секунди люкът се съпротивляваше, после се откъсна и се запремята във водата.
Дънкан трябваше да се извърти, за да насочи камерата към вътрешността на спътника.
Сърцето на Джейда отново се сви от усещането за безполезността на всичките им усилия. Цялата електроника беше обгоряла, разтопена в безформена топка от пластмаса, силиций и фиброоптика.
На екрана Дънкан протегна дланта си над вътрешностите, като внимаваше да не докосва нищо. Показалецът му посочи нещо квадратно — стоманен блок, от едната страна на който се виждаха панти. Защитен от корпуса на сателита, той изглеждаше сравнително невредим. Настойчивото му движение показваше, че се опитва да им обясни нещо.
— Това трябва да е мястото, където излъчването е най-силно — каза надничащият над рамото й Монк.
— Дънкан, това е блокът на жироскопа. Опитай се да не го повредиш. Би трябвало да е свързан само с един кабел и ако го откачиш, сигурно ще можеш да извадиш целия блок.
Той направи жест с палец нагоре и опря лоста отстрани на спътника. Трябваше да освободи и двете си ръце.
Пръстите му докоснаха корпуса — и също като по-рано сигналът прекъсна.
Джейда и Монк се спогледаха — после впериха очи в езерото. Ако нейните теории за тъмната енергия бяха верни, на Дънкан може би му предстоеше да се пребори с огньовете, които движеха самата вселена.
„Бъди внимателен…“
17:44 ч.
Дънкан — въздухът му свършваше — се бореше и със сателита, и със собственото си отвращение. „Упорит боклук…“
Обикновено не ругаеше, но докато провираше ръце между стопения метал, обгръщащ блока на жироскопа, и противното енергийно излъчване, изпитваше усещането, че се опитва да отвърти капачка на буркан с туршия, докато пръстите му се движат в гел, в който тече електрически ток.
Още щом отвори люка в задния край на спътника, електромагнитното поле рязко се усили и се издигна като пара от обгорената вътрешност на корпуса, струейки от това стоманено сърце. Когато докосна кожуха, пръстите му сякаш потънаха в кал. Енергийното поле се съпротивляваше или поне така го възприемаше неговото магнитно шесто чувство.
Когато върховете на пръстите му най-после влязоха в контакт, усещането не се поддаваше на описание. По време на подготовката като електроинженер му се беше случвало да докосне някоя и друга гола жица. Това обаче нямаше нищо общо. По-скоро напомняше на допир до електрическа змиорка. В тази енергия определено имаше усещане за нещо живо.
Побиха го тръпки.
Накрая с яростно усукване на полустопения кабел успя да освободи блока и го измъкна, после се оттласна нагоре към повърхността. Нямаше търпение да се избави от него.
Изплува и като дишаше тежко, се насочи към брега. Носеше жироскопа като баскетболна топка върху широката си длан — топка, която с огромна радост щеше да подаде на свой съотборник.
17:47 ч.
Джейда го чакаше с одеяло в ръце. Дънкан стигна до брега и се изправи. По тялото му се стичаше вода, татуировките му изпъкваха на фона на настръхналата му кожа.
Той изключи фенерчето си и потъна в сянка. Съсредоточена върху екрана на лаптопа, младата жена не беше усетила, че се е стъмнило. На такава височина нощта се спускаше бързо.
Дънкан излезе от езерото и тя размени топлото одеяло за неговото стоманено съкровище.
— И какво му е толкова важното? — попита той, зъбите му тракаха.
— Ще ти покажа.
Джейда се върна при импровизираното си бюро, представляващо плосък камък, върху който стоеше лаптопът, и остави жироскопния блок до компютъра.