Дори сега седеше сковано в таксито, изпъната като струна на виолончело. Той се пресегна, плъзна длан по гърба й и я притегли към себе си. Усети, че стоманата в нея бавно омеква, и тя се отпусна до него. Едната й ръка си играеше със сребърната висулка с форма на дракон на шията й, а другата намери дланта му и показалецът й проследи белега по палеца му.
Докато Сейчан откриеше своето място в този нов свят, Грей не можеше да се надява на повече. Освен това усещаше причината за неистовото четиримесечно издирване на майка й. Това й даваше шанс да се преоткрие, да възстанови връзката си с единствения човек, който я е обичал и закрилял, да възроди семейството, което е изгубила. Едва тогава, предполагаше той, Сейчан можеше да се откъсне от миналото и да погледне бъдещето.
Грей споделяше тази нейна цел, от все сърце й желаеше да успее и щеше да направи всичко по силите си, за да й помогне.
— Ако този човек знае нещо, ще го накараме да го каже — обеща й той.
00:32 ч.
— На път са — съобщи мъжът. — Би трябвало да стигнат след няколко минути.
— Потвърди ли самоличността им, Томас?
Джуланг Делгадо нервно крачеше край бюрото от цейлонско копринено дърво, материал, изключително скъп и рядък — двата основни фактора, които обуславяха неговите интереси. Останалата мебелировка на кабинета му се състоеше само от антики, португалско-китайска смесица като самия него.
— Опитахме се да откраднем документите на по-дребния мъж, обаче се намеси жената — отвърна Томас. — И някак си успя да измъкне портфейла му от ръцете ни.
Определено си я биваше.
Джуланг спря и докосна едната от трите снимки на бюрото — жена с европейски и азиатски черти, плод на различни култури като него, само че навярно с френско-виетнамска кръв.
Зърна собственото си отражение в тъмния компютърен дисплей. Носеше фамилията на бащиния си род, свързан с португалското присъствие в Макао още от времето на опиумните войни в началото на XIX век. Малкото му име идваше от страна на майка му. Беше наследил кръглите очи и гъстата брада — която поддържаше съвсем късо подстригана — на баща си и фините черти и гладката кожа на майка си. Макар да наближаваше четирийсетте, хората го смятаха за много по-млад. Други го взимаха за неопитен: подлъгваха се от младежкия му вид — и правеха огромната грешка да се опитат да се възползват от това.
Грешка, която никога не се повтаряше.
Джуланг отново насочи вниманието си към снимката на жената. Тя бе ловка убийца и за главата й даваха висока цена. Най-голяма награда бяха обявили израелците от Мосад — искаха обаче гаранции, че никой няма да научи нито за тях, нито за неговото участие.
Това беше най-ценната му дарба: да остава невидим, да дърпа конците отдалече, да открива изгодни възможности.
Впери очи в снимката на военния, бивш рейнджър от американската армия. Имаше силно загоряло лице, ъгълчетата на сиво-сините му очи бяха покрити с бръчици от слънцето, волевата му брадичка тъмнееше от гъста брада. Наградата за този човек постоянно продължаваше да расте, особено през последните дванайсет часа. Очевидно имаше много врагове — или знаеше ценни тайни. Това нямаше значение. Джуланг разглеждаше всичко като стока. Досега най-висока цена предлагаше анонимен клиент от Сирия.
Другият мъж — с маймунска физиономия — явно беше обикновен бодигард. Човек, когото просто щеше да отстрани, за да се добере до истинските съкровища.
Но първо трябваше да стигне до тях.
Щеше да е елементарно да ги отвлече от сградата на фериботното пристанище, но такова похищение щеше да привлече излишно внимание. След преминаването на Макао към Китай през 1999-а му се налагаше да действа по-прикрито. Промяната обаче си имаше и положителните страни. Новата власт предприе строги мерки срещу престъпността и избави полуострова от повечето воюващи китайски триади, в резултат на което Джуланг се освободи от тяхната конкуренция и това му позволи да установи по-голям контрол над собствената си организация. И сега, като бос на Макао, както го наричаха някои, той имаше пръст във всичко и китайските власти общо взето си затваряха очите, стига да държеше юздите здраво и чиновниците да получаваха ежеседмичния си пай.
Колкото повече забогатяваше Макао, толкова по-богат ставаше и Джуланг.
— При казино „Лишбоа“ ли са твоите хора? — попита той Томас. Не биваше да допускат никакви грешки. — Готови ли са да ги пресрещнат?
— Sim, senhor1.
— Добре. Каква съпротива очакваш да окажат?
— Те не носят огнестрелно оръжие. Предполагаме, че всички са въоръжени с ножове. Естествено, това не би трябвало да има значение.