Младият монголец вдигна ръце и обгърна в шепи птицата. Пръстите му освободиха кожените ремъци от краката на Херу, той притегли сокола към устните си и му зашепна нещо.
След това кратко сбогуване Санджар отпусна главата си назад и на устните му заигра едва забележима усмивка, докато очите му се взираха в звездното небе. Остана така няколко секунди, после дланите му се разтвориха, изхлузиха се от гърдите му и освободиха крилатия му другар.
Херу подскочи и се издигна високо в същото това звездно небе.
Санджар продължаваше да гледа нагоре, ала вече и той се рееше там.
19:10 ч.
Страхът караше всички да бързат.
Джейда се преоблече в сухи дрехи и припряно нарами раницата си, като се увери, че блокът с жироскопа е вътре. За да се доберат до него, бяха пролели много кръв и тя нямаше да допусне тези жертви да отидат напразно.
„Бедният Санджар…“
През цялото време стоеше обърната с гръб към касапницата на платото, но не можеше да избяга от миризмата на смърт. Погледът й често неволно попадаше върху трупа, който лежеше премазан наблизо.
Преди няколко минути с облекчение видя Дънкан да се катери по скалното свлачище, за да им се притече на помощ. Закъсня, но поне й помогна да пренесат Хайду.
Монк още се занимаваше с раната на момичето. Очевидно разбираше от медицина, защото сръчно го превърза, след като отчупи стоманения връх и пернатия край на стрелата, оставяйки дървената част в корема му.
— Пригответе се за тръгване! — извика Кокалис, когато приключи с подготовката на Хайду за обратния път до цивилизацията.
Дънкан кимна и отиде при коня си. Беше наблюдавал склоновете с прицел за нощно виждане. В тъмната гора можеше да се крият още противници, а имаше вероятност да се появят и подкрепления.
Ала не само този страх ги караше да бързат.
От гората се носеше вой, който се усилваше все повече. Миризмата на кръв и месо привличаше вълците.
Не смееха да се бавят повече.
Монк повери Хайду на Дънкан, който прегърна момичето в скута си върху седлото.
Джейда също яхна своя кон. Младата астрофизичка имаше собствени причини да бърза. Постави ръка върху жироскопния блок. Ако това спечелено с много мъки съкровище криеше някакви тайни, трябваше да го отнесе на сигурно място — в своята лаборатория в Щатите.
И то колкото се може по-скоро.
Нямаше да позволи нещо да й попречи.
Кокалис махна с ръка и посочи надолу.
— Да вървим!
19:25 ч.
Батухан се свести от тътен на гръмотевица.
Замаян, той се претърколи, седна край забуленото в пара езеро и намръщено се вторачи в ясното небе.
„Не е гръмотевица…“
Когато главата му се проясни, Батухан разпозна заглъхващото ехо на конски копита. Отдалечаваха се.
— Чакайте — изхриптя той, уплашен, че хората му го изоставят.
При произнасянето на тази единствена дума в брадичката го прониза болка и когато я опипа, установи, че е разцепена и окървавена. И тогава постепенно започна да си спомня.
„Гадна кучка…“
Батухан се изправи… или поне се опита. По краката му потече огън и той зяпна невярващо подгизналите си от кръв крачоли. После заопипва бедрата и прасците си и откри дълбоки рани зад коленете. Сухожилията му бяха прерязани и краката му бяха превърнати в неподвижни израстъци, които отказваха да носят тежестта му.
„Не…“
Трябваше да се свърже със своите хора.
„Тези глупаци са ме помислили за мъртъв и са ме зарязали!“
Господарят на Синия вълк с мъка повлече натежалото си тяло към падналия си кон, като се опираше само на ръцете си. Челото му се покри с пот, от брадичката му капеше кръв. Имаше усещането, че от кръста надолу е потопен в пламъци.
„Само да се добера до телефона си…“
И после всичко щеше да се оправи. Можеше да почива, докато му се притекат на помощ.
Вдигна глава и забеляза движещи се сенки на отсрещния бряг на езерото, в горния край на скалното свлачище.
Там имаше някой.
Батухан протегна ръка — и тогава чу гърлено ръмжене.
Откъм свлачището се приближаваха още тъмни силуети.
Вълци.
Обзе го първичен ужас.
„Не по този начин…“
Претърколи се към ръба на скалата. Предпочиташе бърза смърт от собствената си ръка, отколкото да го разкъсат жив. Безполезните му крака само му пречеха и оставяха кървава диря. Сенките скъсяваха разстоянието. Движеха се невероятно безшумно за толкова едри зверове.
Накрая все пак стигна до урвата и се прехвърли през ръба, обзет от странно облекчение. Точно тогава обаче нещо захапа провлачилата му се по скалата ръка, стегна китката му като в менгеме, прониза плътта и стигна до костта.