— Може шаманът да ни насочи.
— Ако знае нещо, ще е въпрос на елементарна колегиалност да го сподели с друг духовник — уморено се усмихна монсиньор Верона. — Не губи вяра, командир Пиърс. Ако кръстът е тук, ще го открием.
— Да, обаче дали ще го открием навреме?
Вигор бащински го потупа по коляното, върна се на мястото си и прегърна племенницата си, която продължаваше загрижено да го държи под око.
Автобусът със силно разтърсване напусна ледения път и излезе върху здрава скала, после пресече пясъчния насип и продължи по тясно шосе, минаващо по дългата ос на острова. Целта им се намираше приблизително в средата на цялото разстояние — най-голямото селище на Олхон. Срещата с шамана щеше да се проведе на едно свещено място наблизо.
След четирийсет и пет минути друсане из неравната кафява степ по западното крайбрежие най-после влязоха в сънливото село Хужир, живописно и спретнато, с дървени къщи, чиито покриви бяха покрити с мъх, а дворчетата и кошарите бяха опасани с ярко боядисани дъсчени огради. Селото се намираше на брега на заливче от западната страна на Олхон и предлагаше само възможности за пренощуване.
Грей беше избрал по-малката от двете хижи и тъй като през този сезон нямаше туристи, успя да я наеме цялата. И без това имаше само десетина стаи.
Автобусът ги спря точно пред нея — двуетажна сграда от дървени трупи с чудесен изглед към залива в далечината. Отзад имаше конюшня, а отстрани бяха паркирани няколко атевета, които очевидно се даваха под наем на гостите.
Всички се изсипаха навън и влязоха в хижата. Собствениците, възрастно семейство руснаци, ги посрещнаха с много поклони и жестикулиране, компенсиращи лошия им английски. Очакваха ги и бяха запалили каменната камина в малката гостна, приятно помещение с дъсчен под, меки фотьойли и дълга маса отстрани.
След дългото мразовито пътуване топлината им се стори почти задушаваща, но когато се регистрираха и оставиха багажа си в стаите, огънят инстинктивно привлече Грей и той протегна ръце към пламъците.
Вигор се отпусна на едно от креслата.
— Никъде не мърдам от тук.
„Легло“ — това беше единствената дума на Ковалски, след което той се заизкачва по стълбището; търкаше очите си като дете, на което отдавна му е време за лягане.
Неговият план допадаше и на Пиърс, който шумно се прозя.
— Извинявайте. Всички трябва да поспим колкото може повече. Ако искаме да се срещнем с шамана за пречистващия ритуал, ще се наложи да станем час-два преди изгрев-слънце.
— Поне вие, мъжете — кисело отбеляза Сейчан.
Поредната отстъпка, която бяха направили. Бурятите не допускаха жени на своите свещени места.
— Тогава ние със Сейчан ще си правим минерални бани, докато вие се размотавате на студа — заяви Рейчъл.
Но и тя изглеждаше недоволна и мрачно се взираше в тила на вуйчо си. Не искаше да изпуска Вигор от очи и дори се настани на съседния фотьойл пред камината.
След това се разотидоха по стаите си.
Докато се качваше по скърцащото дъсчено стълбище, Грей не можеше да се избави от измъчващото го лошо предчувствие. Кометата сияеше през прозореца на горната площадка. Ала той усещаше, че опасността е много по-близо, сякаш някой стъпваше върху гроба му.
Или върху чужд гроб.
Сейчан го следваше, без нито едно стъпало под краката й да изскърца.
3:03 ч.
Рейчъл се събуди паникьосана от пистолетен изстрел.
Беше заспала във фотьойла пред камината. Поредното шумно изпукване на горяща цепеница уталожи обзелия я страх. После си спомни къде е, погледна си часовника и видя колко е късно.
Изумена, Рейчъл се поизправи на стола.
— Защо още си буден, вуйчо Вигор? Минава три и след няколко часа трябва да тръгваш!
Той седеше от отсрещната страна на камината, разтворил местен пътеводител в скута си. Кацналите на носа му очила за четене отразяваха пламъците.
— Поспах в самолета на идване и след това подремнах в рейса — отвърна монсиньорът. — Още два часа сън и ще съм в идеална форма.
Племенницата му знаеше, че всичко това е лъжа, че не е затворил клепачи нито за миг — беше го наблюдавала по време на цялото пътуване. В момента челото му лъщеше от пот, която нямаше нищо общо с топлината на огъня. Пребледнялото му лице го потвърждаваше.
Неговото безсъние не се дължеше на възрастта. Нито дори на интереса към книгата в скута му. А на болките.