— Какво пра…
Сейчан замени пръста с устните си и така отговори на недозададения му въпрос.
„Живея“.
26.
20 ноември, 4:04 ч. местно време
Въздушното пространство над Тихия океан
Джейда рязко вдигна глава, събудена от друсането на самолета, попаднал във въздушна яма. Беше се унесла, докато работеше на отворения в скута й лаптоп и чакаше резултата от поредните изчисления.
— Свали си облегалката и поспи — посъветва я седящият до нея Дънкан. — Вземи пример от Монк.
И посочи с палец назад към третия пасажер, който хъркаше в тон със самолетните двигатели.
— Не бях задрямала — възрази младата жена и прикри прозявката си с юмрук. — Просто размишлявах.
— Нима? — Дънкан повдигна ръката си и Джейда видя, че пръстите на другата й ръка са вплетени в неговите. — Тогава може ли да те попитам за какво размишляваш?
Тя се изчерви и издърпа ръката си.
— Извинявай.
Рен се усмихна.
— Нямах нищо против.
Засрамена, Джейда погледна през илюминатора и видя облачна покривка, под която проблясваше водна повърхност. Часовникът на лаптопа й показваше, че са във въздуха от почти три часа.
— Току-що прелетяхме над Япония — осведоми я Дънкан. — След пет часа би трябвало да кацнем в Калифорния.
Тя огледа салона и си спомни за един друг луксозен самолет. Беше започнала това приключение в Лос Анджелис, откъдето замина за Вашингтон, после за Казахстан и Монголия, а сега се връщаше обратно на изходна позиция.
„Пътешествие около целия свят“.
В опит да го спаси.
Надяваше се това да не е прощалната й обиколка. Ако видяното от Дънкан през Окото бе вярно, заплахата бе надвиснала над цялата планета:
Погледът й попадна върху предмета на масата. Преди да напуснат Улан Батор беше поставила Окото в импровизиран Фарадеев кафез, кутия, увита в медни жици, която изолираше електромагнитното поле и защитаваше електрониката на самолета от неговите смущения. След като прокара дланите си отгоре, Дънкан потвърди, че излъчването вече е съвсем слабо, но естествено, кафезът нямаше въздействие върху квантовия ефект на Окото.
Това нямаше да е по силите на каквато и да е клетка от медни жици.
— Защо само аз виждам опустошенията през Окото? — попита Рен — беше забелязал какво гледа и бе отгатнал какво си мисли.
Зарадвана, че има с какво да разсее мислите си, Джейда сви рамене.
— Сигурно си чувствителен към квантовия ефект на Окото. Това ме кара да смятам, че случилото се с него се е отразило и на стъкления обектив на камерата на спътника и е позволило на картинния сензор да заснеме този поглед в близкото бъдеще, когато светлината е преминала през лещите.
— А аз?
— Както вече ти споменах, човешкото съзнание е разположено в квантовото поле. Кой знае защо, ти си по-чувствителен към квантовите промени в Окото. Може би защото сам си се направил такъв с тези магнити в пръстите ти… или просто си свръхчувствителен.
— Като свети Тома с неговия кръст.
— Възможно е, но не очаквай да ти викам свети Дънкан.
— Сигурна ли си? Харесва ми как звучи.
Лаптопът й тихо сигнализира и на дисплея се отвори нов прозорец. Това бяха последните данни от Центъра за космически и ракетни системи, пратени по сателитна връзка.
„Най-после…“
— Пак ли ще работиш? — попита Дънкан.
— Искам да проверя нещо.
Тя кликна върху прозореца и прегледа документите. Възнамеряваше да построи графика на траекторията на кометата и да проследи короната й от тъмна енергия. Нещо продължаваше да я гложди и тя се надяваше, че новата информация ще й помогне да разбере какво е.
Започна да въвежда информацията в програма за графики. Освен това искаше да сравни последните статистически данни и цифри с първите си изчисления, обясняващи характера на тъмната енергия. Уравненията й елегантно съчетаваха нейната теория за източника на тъмната енергия — анихилацията на виртуални частици в квантовата пяна на вселената — с породените от нея гравитационни сили. Тя разбираше, че това е същността на проблема. Можеше да я обобщи с една дума.
Привличане.
Виртуалните частици се привличаха помежду си и тъкмо енергията от тяхната анихилация придаваше на масата фундаменталната гравитационна сила. Тези слаби и силни ядрени взаимодействия притегляха електрони, протони и неутрони, за да се образуват атоми. Това караше луните да обикалят около планетите, слънчевите системи да кипят и галактиките да се въртят.