И тогава над гърмежите изкънтя познат глас.
— СПРИ ИЛИ ЩЕ Я УБИЯ!
Сейчан не се подчини, измина оставащото разстояние и се плъзна по корем в канавката. Под нея захрущя лед. Тя се завъртя в посоката на вика и без да се подава от дълбокия канал, насочи зигзауера натам.
В отсрещния край на двора до конюшнята забеляза едър, як наглед мъж, който държеше Рейчъл с ръка през гърлото.
От едната й страна стоеше Джуланг Делгадо.
От другата — Хуан Пак.
Севернокорейският учен бе опрял пистолет в ухото на италианката.
— Веднага излизай, иначе ще й пръсна мозъка!
Сейчан се опита да анализира ситуацията. Как можеше да са тук? Мъжете в камуфлажна униформа определено бяха корейци, най-вероятно елитна спецчаст. Но как я бяха открили?
— Бягай! — изкрещя Рейчъл. — Спасявай се!
Онзи, който я държеше, я удари грубо по главата, но тя продължи да се съпротивлява.
Сейчан разбираше, че ако се опита да избяга — което и без това й се струваше все по-малко вероятно — със сигурност ще убият Рейчъл. Затова накрая вдигна високо ръце, показа се от канавката и извика:
— Не стреляйте!
Зад нея се появиха още войници, изплували като призраци от скривалищата си. Сейчан набързо ги преброи. Хуан Пак явно водеше със себе си цял ударен отряд.
Защо?
Обезоръжиха я и я поведоха към севернокорейския ядрен физик.
Докато се приближаваше, Рейчъл срещна погледа й. Изглеждаше повече разгневена, отколкото уплашена, безмълвно й се извиняваше, че я е поставила в такова положение.
Но Сейчан не можеше да я обвинява. Самата тя беше причината за всичко това, тя бе довела опасността със себе си на този леден остров.
Звярът, който държеше Рейчъл, трябваше да е командирът на отряда. Носеше огледални очила и ниско нахлупената му качулка скриваше почти цялото му лице, но и малката част от него, която се виждаше, изглеждаше зловеща. Множество белези пресичаха кожата му. Цялата му фигура излъчваше заплашителност. Не беше новобранец, а закален в сражения ветеран.
Д-р Пак я погледна със студена усмивка, обещаваща болка и мъка.
— А сега ще ни кажеш къде са американците.
28.
20 ноември, 8:12 ч. местно време
Остров Олхон, Русия
Грей отново управляваше атевето си начело на групата. Темур, помощникът на шамана, седеше зад него. Пътуваха по дебелия крайбрежен лед на север от скалистия нос Бурхан. Ковалски и Вигор ги следваха.
Слънцето превърна леда в стъкло, на места толкова прозрачно, че приличаше на незамръзнала вода. Вятърът навяваше сух сняг и скреж като разпенени вълни.
— Покрай онези канари ей там! — извика Темур. — Още около километър и половина.
Продължиха из пуста част от острова, където от водата се издигаха стръмни скали, обрасли с гъста елова гора. Темур ги насочи към сушата и засенчи очите си с длан, за да огледа брега.
— Натам! — каза накрая. — Към онзи отвор. Ще влезем вътре!
Грей забеляза пещера, чийто вход изглеждаше достатъчно голям, за да пропусне миниван, но от горния му ръб висяха грамадни ледени шушулки — като зъби, готвещи се да отхапят парче от брега. Под тях оставаше само толкова пространство, колкото атеветата им да минат в колона.
Той зави към пещерата, намали скоростта и включи лампата на челника си, за да освети мрачната вътрешност. Бял скреж покриваше всички повърхности в тунела, който потъваше дълбоко под острова. От тавана нагъсто висяха ледени сталактити, замръзналите по стените ручейчета образуваха вълнисти кристални пластове.
— Нали няма да влезем тук? — подозрително попита Ковалски. — Пещерите са едно, обаче ледените пещери…
В отговор Грей наведе глава под първата редица висулки и бавно потегли напред.
Вътре го очакваше още по-невероятна гледка. Ледът беше толкова прозрачен, че той видя обраслите с мъх скали дълбоко под тях, зърна риба в течащата отдолу вода.
— Продължава навътре! — извика през рамо Пиърс.
Като следваше указанията на Темур, той подкара атевето по тунела, който постепенно се разширяваше и ставаше по-висок. Трийсетина метра по-нататък стигна до голяма пещера, истинска ледена катедрала. От купола висяха сини кристални полилеи, от пода се издигаха диамантени колони.
Ледът заскърца и запука под тежестта им и акустиката неимоверно усили звуците. Няколко крехки висулки се отчупиха от полилеите и със звън се разбиха на пода.
По отсрещната стена се спускаха тежки ледени драперии, замръзнал водопад, подхранван от изворче. По повърхността продължаваха да се стичат тънки струйки и постепенно оглаждаха леда, преди на свой ред да замръзнат.