— Не се бой, когато стигна горе, ще завържа въже. Ще идем заедно.
Бързо се върнаха при атеветата и Пиърс извади нещата, които щяха да им трябват.
Монсиньорът трепереше от студ и потропваше с крака, но в отправените му към тунела очи блестеше възбуда.
— Този проход сигурно периодично се затваря.
Грей се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— През пролетта и лятото дупката определено се залива с вода. Може да се влезе само през зимата, когато изворът замръзва.
Пиърс се замисли.
— Възможно ли е да са го направили нарочно? Написаната върху черепа дата на предстоящия апокалипсис е през ноември. Зимен месец.
— Може би са ограничили достъпа, за да запазят съкровището вътре до времето, когато ще има нужда от него — предположи Вигор.
Грей постави на обувките си котки, преметна алпинистко въже и ремъци на рамото си и взе клиновете и един пикел.
„Има само един начин да разберем“.
8:32 ч.
Вигор със затаен дъх и ръка на гърлото наблюдаваше изкачването на Грей по ледената стена. „Внимавай…“
Пиърс явно не възнамеряваше да поема рискове. Нямаха време за злополуки. Той предпазливо поставяше клиновете в цепнатините на леда и ги забиваше дълбоко. И напредваше уверено нагоре.
Когато измина три четвърти от разстоянието до отвора, вдигна високо ръка и провери една пролука с пикела — и тогава се откърти цял участък от замръзналия водопад, полетя надолу и се разби с тътен. Късовете се пръснаха чак до атеветата.
Пиърс изгуби опора и се изхлузи до долния клин. Въжето, което прокарваше през халките, се изпъна, но клинът го издържа. Той стъпи върху леда и продължи да се катери още по-внимателно. Накрая стигна горе и се изтегли с пикела, забивайки котките си в замръзналия тунел.
След миг вътре проблесна светлина и превърна водопада в огънато синьо стъкло. Грей подаде глава навън, махна им с фенерчето и извика:
— Проходът е отворен! Ей сега ще пусна въже! Ковалски, помогни на Вигор да си сложи ремъците!
Пиърс бързо заби клин в тавана на тунела и прокара въжето през него. Ковалски завърза монсиньора за друго въже и като теглеше първото, буквално го издигна по водопада. Вигор също правеше каквото може, оттласкваше се от един скален клин и се хващаше за следващия.
Скоро, почти без никакви усилия, се озова по корем в тунела до Грей и впери очи навътре. Проходът приличаше на дупка, пробита в сапфир.
— Да вървим — каза Пиърс и запълзя на четири крака. — Не изоставай.
Тунелът стръмно се издигаше и това правеше изкачването по замръзналия поток коварно. По хлъзгавата повърхност се стичаха студени ручейчета. Само една грешка и човек можеше да се плъзне надолу и да изхвърчи от отвора.
След петнайсетина метра ледът рязко се издигна нагоре и Грей трябваше да легне по корем, за да се провре. Вигор го изчака, внезапно обзет от клаустрофобия.
— Нататък се разширява! — извика му Пиърс. — Трябва да видиш това!
Окуражен от вълнението в гласа му, монсиньор Верона последва неговия пример и запълзя напред. Към края на теснината Грей го стисна за китката и го измъкна като тапа от гърло на бутилка.
Бяха в друга пещера над замръзнало езерце. На левия му бряг се издигаше скала, висока около четири метра. Грей насочи лъча на фенерчето си към изсечените в нея стъпала, които водеха към перваз на върха й.
— Хайде!
Предпазливо се заизкачваха. Пиърс разчисти с пикела дебелия лед от няколко стъпала и накрая стигнаха горе.
Вигор смаяно впери поглед в отсрещната стена. През тънкия син лед се виждаше черна сводеста порта.
Монсиньор Верона се вкопчи в рамото на по-младия мъж. Имаше нужда от неговата солидност, за да се увери, че очите не го мамят.
— Това е входът към гробницата на Чингис хан.
8:48 ч.
Грей нямаше време за тържествени церемонии или радост от откритието и веднага се зае да разбие леда, който покриваше портата. С всеки удар с тъпата страна на пикела падаха огромни късове и вратата кънтеше, което показваше, че е от метал. Успя да освободи високия колкото самия него вход за по-малко от минута.
Докато Пиърс разчистваше пантите, Вигор благоговейно докосна портата. Извади своето фенерче, плъзна лъча по повърхността й и откри място, където пикелът на Грей беше оставил дълбока драскотина.
— Под черната патина се вижда, че е от сребро! — възкликна монсиньорът. — Като ковчежето с кораба. Обаче ето тук, където вдлъбнатината е по-дълбока, под среброто има дърво. Значи само е облицована с метал. И все пак…