— Отлично. — Хуан Пак се ухили доволно.
И вдигна крака си.
От пода се усмихваше скулестото лице на Ким Чен Ир.
„Ези“.
— Губиш — заяви ядреният физик и даде знак на Раюн.
Командирът се отдръпна назад и простреля Рейчъл в гърдите.
Сейчан подскочи — и от гърмежа, и от ужас. Столът й се залюля назад и едва не се преобърна.
Също толкова изумена, Рейчъл погледна кръвта, която напояваше ризата й — после вдигна очи към нея.
Сейчан яростно се втренчи в Пак, смаяна от измамата му.
Той сви рамене, изненадан от реакцията й.
— Такива са правилата на играта — осведоми я кореецът. — Щом заровете са във въздуха, всички залози се прекратяват.
Главата на Рейчъл клюмна на гърдите й.
Пълно отчаяние обзе Сейчан.
„Какво направих?!“
9:20 ч.
Обгръщаше я леден мрак.
Всичките й сили и топлина изтичаха през дупката на гърдите й и най-после отнасяха със себе си огнената болка. С всеки отслабващ дъх страдаше по-малко, по-скоро душевно, отколкото физически.
„Не искам да си отида…“
Съпротивляваше се и това също не беше борба на мускули и жили, а на воля и решителност. Преди малко чу другите да напускат хижата и да я зарязват да умре.
„Но Монк ще дойде…“
Вкопчваше се в тази надежда. Знаеше, че въпреки медицинските си познания той не може да я спаси. Ала с всички сили се държеше за изтъняващата сребърна нишка на съществуванието си — с една-единствена цел.
Да му каже къде са отишли другите.
„Побързай…“
Потъваше във все по-дълбок мрак — когато изскърца врата, чуха се стъпки и това я задържа за още малко.
Една ръка докосна коляното й.
В тъмния кладенец се разнесоха думи, почти непонятни, но смисълът все пак стигна до нея.
„Къде?“
Тя пое последния си и най-дълбок дъх и им каза. Даде й сили надеждата. Не за нея, нито за света. Вместо това си представи две тъмносини очи.
И угасна.
30.
20 ноември, 9:22 ч. местно време
Остров Олхон, Русия
— Това е лудост! — извика Дънкан.
— Така е по-бързо — настоя Монк.
Рен можеше само да наблюдава как партньорът му рязко завърта волана на автобуса и го подкарва покрай брега. Дългият рейс поднесе по леда и едва не блъсна една рибарска колиба.
След обаждането на Грей, Кокалис реквизира превозното средство, свали пътниците и шофьора, седна на кормилото и потегли на запад от южния край на острова, прокарвайки ново трасе по голия лед. Очевидно очакваше подобно развитие на събитията, защото почти през целия път от Сахюрта беше разговарял с водача, разпитвайки го за дебелината на ледената покривка и широчината на замръзналата ивица от езерото по това време на годината.
Дънкан донякъде разбираше основанията на партньора си. След кацането им в Иркутск двамата бяха имали предостатъчно време да проучат картата на Олхон и знаеха, че пътят от фериботния пристан до хижата в Хужир е заобиколен и лъкатушен. Щяха да се забавят.
Освен това островът имаше форма на полумесец и северният му край, където отиваха, се извиваше на запад.
Най-прекият път от точка А до точка Б минаваше по права линия. Пресичайки директно по крайбрежния лед, те можеха да стигнат до групата на Грей за два пъти по-кратко време.
И все пак…
Джейда ужасено се беше вкопчила в седалката.
Ледът отдолу кънтеше. Зад тях се появяваха пукнатини. От брега ги наблюдаваха хора и сочеха автобуса.
Толкова навътре в езерото дебелината на леда беше меко казано съмнителна, затова не смееха да намалят. Можеха да разчитат единствено на скоростта.
— Онова там трябва да е Бурхан! — възкликна Джейда и посочи скалист нос, щръкнал от гористия бряг.
Дънкан забеляза сгушено край залива селце с дървени къщи. „А това трябва да е Хужир“.
— Остават по-малко от пет километра! — извика в отговор Монк и махна с ръка към десните прозорци на автобуса. — Грей каза, че ще остави атевето си на леда, за да се ориентираме към подводния тунел. Озъртайте се за него!
Рен се премести отдясно. Слава богу, Кокалис най-после зави към брега, където ледът трябваше да е по-дебел. След още пет безкрайни и напрегнати минути Джейда нададе вик и ги стресна.
— Ей там! До онази голяма скала с форма на мечка!
Скалата наистина приличаше на мечешка глава със заоблени уши и тъпа муцуна. Зад гранитните рамене на звяра тъмнееше самотно атеве, от задницата на което се развяваше флагче.