Грей се обърна към Дънкан.
— Иди да помогнеш на Джейда! Бързо!
Оставаха им броени минути.
9:53 ч.
Дънкан спринтира така, сякаш под подметките му гореше огън, без да обърне внимание на зарязаните атевета. Прескочи ги и продължи да тича с широки крачки, като се опитваше да стъпва върху наветия от вятъра сняг, а не по хлъзгавия лед.
Зад него още кънтяха изстрели, но скоро започнаха да заглъхват — триадата явно надделяваше над оцелелите севернокорейци.
Рен стигна до пещерата за секунди и видя Джейда увиснала по средата на ледената стена. Вигор беше клекнал в тунела над нея и полагаше усилия да я издърпа, ала явно нямаше сили.
Докато се приближаваше към тях, Дънкан забеляза кървавата следа от дупката в леда до скалата. По замръзналия водопад също имаше кръв — алените петна изпъкваха върху синия фон.
— Дръж се! — изрева Дънкан.
— Ти какво мислиш, че правя! — едновременно ядосано и облекчено отвърна младата жена.
Той се втурна към свободното въже.
— Хвани се здраво, ще те изтегля.
Рен задърпа въжето и Джейда се плъзна нагоре към тунела, където Вигор й помогна да се вмъкне вътре. И двамата изглеждаха изтощени.
— Вие вървете, аз ще ви настигна! — извика Дънкан, докато тя се освобождаваше от ремъците.
Джейда признателно му махна с ръка. Не й беше останал дъх да говори.
Двамата изчезнаха и той се закатери по стената.
9:54 ч.
Най-после свободна, Сейчан отскочи назад от убития севернокореец. Чу Грей да извиква на Дънкан и спря само колкото да вдигне падналото оръжие на Раюн, същия пистолет, с който той беше застрелял Рейчъл.
Прескочи безжизненото му тяло и се хвърли след единствения противник, който имаше значение.
Хуан Пак се беше затичал по леда при първия признак за опасност и очевидно искаше да се скрие зад полупотъналия автобус. Държеше пистолет и стреляше наслуки зад себе си, паникьосан от хаоса и неочаквания обрат на събитията. Но като всеки комарджия, ядреният физик трябваше да знае, че късметът все някога ти изневерява.
Тя решително се втурна след него.
Кореецът я забеляза, насочи оръжието си към нея и натисна спусъка.
Сейчан дори не си направи труда да се приведе.
Просто вдигна пистолета и стреля.
Улучи го в коляното. Хуан Пак изкрещя, просна се по очи и се запързаля по леда. Стигна до дупката, плъзна се във водата и потъна.
Сейчан спря на ръба и го видя да изплува; пръхтеше от студ. Тя знаеше, че всеки тласък на ранения му крак му причинява ужасна болка.
Хуан Пак с мъка се добра до леда, потърси къде да се хване и се насочи натам, където автобусът се опираше в ледената покривка. За негово нещастие в този момент автобусът леко се наклони и заклещи дланта му. Кореецът изпищя и се опита да измъкне четирите си смазани отдолу пръста.
Майка й вече му беше отрязала петия заради неплатен комарджийски дълг. Пак дължеше на Сейчан много повече.
— Помогни ми! — помоли той. Зъбите му тракаха.
Сейчан се наведе и зърна проблесналата в очите му надежда.
Вместо това тя вдигна цигарата, паднала от устните му преди севернокорейският учен да се плъзне във водата. После се изправи и дръпна силно, за да разгори върха й.
Надеждата на Пак се замени с ужас. Също като нея той усещаше миризмата на изтеклите бензин и масло, образуващи дебел пласт на повърхността.
— Студено е, нали? — каза Сейчан. — Ей сега ще те сгрея.
И хвърли фаса. Първо се възпламениха изпаренията, после и самото гориво. По синята вода плъзнаха пламъци, стигнаха до Пак и го обгърнаха.
Сейчан се завъртя с гръб към крясъците му и тръгна обратно, оставяйки го да изгори над водата или да замръзне под нея.
„Това ти е за Рейчъл“.
32.
20 ноември, 9:55 ч. местно време
Остров Олхон, Русия
Джуланг лежеше на леда и кръвта му изтичаше в топла локва под него. Беше чул Пак да умолява за живота си след стихването на престрелката — и после виковете му. Не изпитваше никакво съчувствие към този човек.
Копелето си заслужаваше такъв жесток край.
„А може би и аз“.
Сякаш в отговор на мислите му до него застана жена и впери в него очите си — безпощадни въпреки избраното от нея име.
— Гуанин — промълви той и протегна трепереща ръка към главатарката на Дуанджъ, но след миг безсилно я отпусна. — Хуан Пак държи жена ми… и неродения ми син.
Лицето й остана безизразно, твърдо като люспите на нейния дракон. Не приемаше оправданието му.