— Съжалявам — изхриптя Джуланг и усети вкус на кръв в устата си. — Обичам ги… толкова много… моля те, помогни им.
— Защо да ти помагам? След всичко, което направи?
— Опитах… да помогна… с каквото можех.
На челото й се появи бръчка.
— Според теб как ни открихте? — мъчително изхърка той. — Как ни намерихте на този остров?
— Също като теб, и аз имам уши навсякъде. Чух, че сте заминали за Монголия. Затова ви проследих. Знаех, че трябва да…
— Кой мислиш ни е издал на тези твои уши? Аз им наредих да ти кажат.
Не я лъжеше. Трябваше да е дискретен в присъствието на Хуан Пак. Като използваше оправданието, че наблюдава проследяващото устройство на Сейчан, той редовно се обаждаше в Макао и направляваше нещата от разстояние. Макар че не можеше да събере своя армия без севернокорейците да го усетят и така да рискува живота на бременната си съпруга, Делгадо се опита да разпали омразата на Гуанин, за да я накара да му се притече на помощ.
Спомни си собствената си изненада, когато върхът на сабята изскочи през гърдите му.
Очевидно беше разпалил тази омраза повече от необходимото.
Малка грешка в сметките.
— Исках да дойдеш тук и да убиеш Пак, да ме освободиш. — Джуланг се помъчи да се засмее и изкашля кръв. — И може би най-после да се помирим.
„Сега има значение само моята прекрасна Наталия… и моят син, когото никога няма да видя…“
Гуанин се изправи. Той виждаше, че му е повярвала. Но дали това стигаше, за да му помогне? Тази жена не беше известна с милосърдието си.
— Ще ги намеря — накрая обеща тя. — И ще ги спася.
По бузата му се търкулна сълза. Знаеше, че няма да го излъже.
„Благодаря“.
Освободил се от това бреме, Джуланг остави очите си да се затворят — но преди това до Гуанин се появи друго лице, на красивата наемна убийца, причинила толкова много неприятности.
И едва тогава той видя приликата.
Едната до другата.
Майка и дъщеря.
Сега разбираше причината за малката грешка в сметките си. В крайна сметка нещата никога не се свеждаха до пари или територия — а до семейството.
„Нищо чудно, че тя ме прониза със сабята“.
И след като проумя заблудата си, безмълвният му смях го последва в небитието.
9:56 ч.
— Ето как си ни открила — каза Грей, застанал зад Сейчан и майка й. Беше чул разговора.
Държеше пистолет и ги охраняваше, докато Монк и Ковалски помагаха на останалите от триадата да допрочистят района.
Гуанин се обърна.
— Да, така научихме, че сте на острова, но според последната информация, която получихме, Джуланг трябваше да е в една хижа в Хужир.
Грей се досещаше какво се е случило. Джуланг не беше имал време да се обади на шпионите си преди да тръгнат насам.
— Тогава как се озовахте тук?
Лицето й се натъжи.
— Открихме една жена, простреляна, още жива. Тя ни каза.
„Рейчъл…“
Гуанин видя пламналата му надежда и я угаси.
— Тя си отиде. Но предсмъртните й думи ни доведоха тук.
„И са спасили и нас — осъзна Пиърс. — А може би и света“.
Гуанин го докосна по ръката.
— Струва ми се, че тя се държеше само за да предаде това съобщение.
Мъката го прониза, но Грей я овладя, остави я за по-късно.
Още не бяха приключили.
Той тръгна към тунела.
Освен да спаси света имаше да изпълни нещо още по-близко до сърцето му. Въпреки че това щеше да го съсипе, Вигор заслужаваше да научи съдбата на племенницата си.
9:57 ч.
— А Рейчъл? — попита монсиньорът.
Дънкан прочете надеждата в очите му. Джейда куцаше от другата страна на Вигор и също се взираше в Рен в очакване на добра новина.
След като се беше изкатерил по замръзналия водопад, той ги настигна при езерцето пред златната юрта.
Докато изкачваха стъпалата, Рен им обясни какво се е случило, разказа им, че корейците са държали Сейчан под прицел и как нещата са се обърнали с появата на нов съюзник — което продължаваше да озадачава самия него.
И все пак със сигурност знаеше един факт.
— Убили са Рейчъл — каза им той. Не виждаше как би могъл да смекчи тази вест.
Вигор се вцепени и смаяно се вторачи в него. Лицето му се сгърчи.
— Не…
Джейда остана до възрастния мъж, който се свлече на колене от мъка, и побутна побутна Дънкан към каменния пиедестал в центъра на помещението.
— Провери кръста — прошепна астрофизичката, докато сваляше раницата си и вадеше Окото. — Само не го мести.