Още миришеше на чесън и песто от храната, която бе донесла за двамата. Картонените кутии бяха на бюрото до лакътя на вуйчо й.
— Ще вдигнеш ли? — попита той.
Усърдно надвесен над древния череп с очила за четене, спуснати ниско на носа му, той измери с пергел основата на носната кост, после си отбеляза нещо върху лист милиметрова хартия.
Телефонът продължаваше да звъни пронизително. Рейчъл стъпи на пода, изправи се и отиде при бюрото, като погледна към малката част от луната, която се виждаше през тесния като бойница прозорец, почти затъмнена от дългата извита опашка на кометата.
— Става късно, вуйчо. Можем да довършим тази работа утре сутрин.
Монсиньор Верона махна с пергела.
— И без това спя само по няколко часа. И работя най-добре, когато е тихо, като сега.
Тя вдигна телефонната слушалка.
— Pronto?
— Sono Bruno Conti, dottore di ricerca da Centro Studi Microcitemia.
Рейчъл затисна слушалката с длан.
— Обажда се доктор Конти от генетичната лаборатория, вуйчо.
Той протегна ръка към телефона.
— Доста се забавиха.
Докато Вигор разговаряше с генетика, Рейчъл погледна черепа. Знаеше причината за нетърпението на вуйчо си — бледия надпис на темето, означаващ съдбовна дата. Не се страхуваше от гравираното върху костта пророчество. Хората от памтивека предсказваха края на света — от древните маи с техния пророчески календар до „ясновидците“, които вещаеха неминуема гибел при встъпването в третото хилядолетие.
„Нима това тук е различно?“
Вигор приказваше все по-разпалено, после затвори. Рейчъл забеляза тъмните кръгове под очите му.
— Какво ти съобщиха от лабораторията? — попита тя.
— Потвърждават моята датировка на черепа и книгата. — Монсиньор Верона посочи Евангелието от Тома и Рейчъл за стотен път се зачуди каква е причината да го подвържат с човешка кожа. Да, навремето го бяха смятали за еретично. То отхвърляше ортодоксалната религия като единствен начин за спасение и твърдеше, че пътят към Бог е във всеки човек, стига да отвори очите си и да тръгне по него.
„Търсете, и ще намерите“2.
И все пак, ерес или не, защо бяха подвързали книгата с човешка кожа?
— Е, откога датират книгата и черепът? — попита Рейчъл.
— В лабораторията са ги датирали в тринайсети век.
— Значи не в трети век, както предполага арамейският текст, така ли? Следователно това не е автентичен еврейски магически талисман като онези, които са откривали археолозите в миналото.
— Не. Точно както предполагах, това най-вероятно е копие на оригинал. Самият череп даже не е еврейски.
— Откъде знаеш?
Той й даде знак да се приближи.
— Докато ти си подремваше, проучих структурата и особеностите му. Първо, този череп е мезокранен.
— Какво означава това?
— Че е широк и средно висок. Освен това обърни внимание, че ябълчните кости са дебели, очните орбити са кръгли, а носните кости са плоски и широки. — Вуйчо й вдигна черепа и го обърна наопаки. — Погледни и зъбите. Резците са лопатообразни, съвсем различни от медитеранския тип.
— Тогава откъде е този череп?
Той се обърна към нея и посочи бележника си с пергела.
— Въз основа на ширината на очните орбити, дълбочината на кучешката ямка и степента на прогнатизъм предполагам, че черепът произхожда от Източна Азия или с други думи, че е монголоиден, както се казваше някога.
Обзе я чувство на уважение и тя за пореден път си спомни, че вуйчо й е нещо много повече от обикновен духовник.
— Значи черепът идва някъде от Далечния изток, така ли?
— Книгата също — прибави Вигор.
— И книгата ли?
Той я погледна над очилата си за четене.
— Нали чу разговора ми с доктор Конти?
Рейчъл поклати глава.
Монсиньор Верона протегна длан над съсухрената кожена подвързия със зловещото зашито око в средата.
— Според анализа на доктор Конти кожата и черепът имат еднаква ДНК. Тоест източникът им е един и същи.
Когато проумя думите му, Рейчъл трябваше да преглътне буцата в гърлото си.
Създателят на талисманите беше използвал части от тялото на един и същи човек. С кожата му бе подвързал книгата, а от черепа беше направил тази реликва.
— Помолих колегите в лабораторията да направят расова характеристика, като използват автозомна и митохондриална ДНК, за да се опитаме да стесним произхода на реликвите — продължи Вигор. — Отец Йосип ми ги е пратил, защото е имал нещо предвид. Времето изтича. Той е знаел, че мога да помогна и че имам достъп до възможности, с какъвто той не разполага.