Сега беше неин ред да го наблюдава, заслушана във всяко негово хрипливо дихание. Чудеше се след колко време ще го отнесе смъртта. Вече знаеше, че е проявила прекалена предпазливост с отровата, получена от епископа на Валенс, на когото я беше пратил архиепископът на Виена с одобрението на бургундския крал Гундиох. Тя изруга, че са стоварили такова бреме върху крехките й плещи. Как можеше съдбата на света — и настоящето, и бъдещето — да зависи от нея, жена едва навършила четиринайсет лета?
Необходимостта от тази страшна постъпка й съобщи личност, скрита под тъмен плащ, появила се на бащиния й праг преди половин луна. Вече я бяха сгодили за варварския вожд, ала онази вечер я заведоха при този непознат. Илдико зърна кардиналския златен пръстен на лявата му ръка, преди той да успее да я скрие. Тогава й разказа как едва преди година свирепите орди на Атила опустошили градовете Падуа и Милано в Северна Италия, като избивали всички по пътя си. Мъже, жени, деца. Само онези, които избягали в планината или крайбрежните блата, оцелели, за да разкажат за неговата жестокост.
— Рим беше обречен да падне под нечестивия му меч — обясни й кардиналът пред студеното огнище в родния й дом. — Понеже знаеше, че това със сигурност ще се случи, когато варварите наближиха Вечния град, негово светейшество папа Лъв слезе от земния си трон, за да посрещне тирана на брега на езерото Гарда. И неговата духовна мощ отблъсна безмилостния хун.
Ала Илдико разбираше, че не „духовната мощ“ е спряла варварите — а суеверният ужас на техния вожд.
Тя хвърли поглед към ковчежето върху подиума до ложето. Това ковчеже беше едновременно подарък и заплаха от папата. Дълго и високо около две педи, то съдържаше съдбата на целия свят. Илдико се боеше да го докосне, да го отвори — но щеше да го направи, когато се увереше, че мъжът й наистина е мъртъв.
Не можеше да се справи с всички ужаси едновременно.
Погледът й боязливо попадна върху затворената врата на владетелската спалня, после се насочи към прозореца. Небето на изток просветляваше с обещание за нов ден. Призори щяха да дойдат неговите хора. Дотогава вождът им трябваше да е мъртъв.
С всеки мъчителен дъх от ноздрите му шурваше кръв. Тя се вслуша в дрезгавия хрип на гърдите му. Владетелят немощно се закашля и от устните му също бликна червена струйка, която потече през раздвоената му брада и се събра във вдлъбнатината на гърлото му. Илдико видя пулса му, който караше тази тъмна локвичка да проблясва при всяко заглъхващо изтуптяване на сърцето му.
Молеше се той да умре — колкото се може по-скоро.
„Дано гориш в пламъците на ада, където ти е мястото…“
Небето сякаш чу молитвата й. От гърлото на мъжа се изтръгна сетен хриплив дъх и изтласка още кръв от устата му, след което гръдният му кош спадна за последен път и повече не се надигна.
Илдико тихо заплака от облекчение. Делото беше извършено. Бича Божи най-после го нямаше, повече не можеше да сее гибел. И тъкмо навреме.
Кардиналът й бе изложил плана на Атила отново да насочи силите си към Италия. Илдико чу такива приказки и на сватбата, пиянски хвалби за предстоящото плячкосване на Рим, за намеренията им да изравнят града със земята и да изколят всички. Яркият факел на цивилизацията можеше да помръкне завинаги под мечовете на варварите.
Но нейното кърваво дело беше спасило настоящето.
Само че имаше още работа.
Заплахата за бъдещето си оставаше.
Тя се смъкна от леглото, отиде при подиума и се приближи до ковчежето. Страхуваше се повече, отколкото когато сипа отровата във виното на съпруга си.
Външното сандъче беше направено от черно желязо, плоско отвсякъде, с капак на панти. Единствената му украса се състоеше от два абсолютно еднакви знака, написани отгоре. Бяха й непознати, ала кардиналът я бе предупредил какво да очаква. Това бил езикът на далечните прадеди на Атила, номадските племена далече на изток.
Илдико докосна първия знак, съставен от обикновени прави линии.
— „Дърво“ — прошепна тя, търсейки опора в собствения си глас. Символът дори малко приличаше на дърво. Илдико почтително плъзна пръсти по втория — още едно дърво.
Едва тогава събра сили да повдигне капака. Вътре откри второ ковчеже, този път от лъскаво сребро. Върху капака му имаше също толкова странен знак, явно изписан с огромно старание.
