— Значи ще бягаме, така ли?
„Засега“.
Отново бяха излезли на крайбрежната улица и Грей кимна към яхтеното пристанище на няколко преки от тях.
— Трябва ни превоз.
Отново се смесиха с потока все още обикалящи край плажа празнуващи и влязоха в пристанището, в чиито води плаваха пъстри фенери със свещи. Тръгнаха по доковете и накрая стигнаха до модерна тъмносиня моторница. Мъж и жена на средна възраст, британци, ако се съдеше по акцента им, тъкмо се готвеха да потеглят.
Грей се приближи до трапа.
— Извинете!
Съпрузите, които явно спореха за нещо, се обърнаха към него.
Пиърс се усмихна стеснително и прокара пръсти през косата си, сякаш се срамуваше да произнесе думите.
— Ако се прибирате в Хонконг, дали бихте помогнали на двама души, които са изгубили и ризите от гърба си при игра на пай гоу? Останахме без пукната пара и не можем да си платим билетите за ферибота до Дзюлун.
Недоверчиво намръщен, мъжът се изправи. Личеше си, че е леко пиян.
— Вие сте янки — изненадано заяви той, все едно виждаше лилипути. — При други обстоятелства щях да се съглася, драги, обаче виждате ли…
Грей им показа пистолета си, а Ковалски разтвори шлифера си, под който криеше автомата.
— А сега? — попита Пиърс.
Британецът клюмна, като че ли целият въздух изведнъж бе напуснал дробовете му.
— Жена ми цял живот ще ми го натяква.
Тя скръсти ръце.
— Казвах ти да си тръгнем по-рано!
Мъжът сви рамене.
След като ги завързаха и ги оставиха със запушена уста в съседната пустееща яхта, Грей изведе моторницата от тъмните води на пристанището и се насочи към Хонконг.
Когато светлините на Макао помръкнаха зад тях, той се отдръпна от руля.
— Ти го поеми.
Бившият моряк Ковалски с радост зае мястото му и потри ръце.
— Я да видим сега какво може тая красавица.
При други обстоятелства тези думи щяха да разтревожат Пиърс, ала сега си имаше по-важни грижи. Извади сателитния телефон от джоба на якето си и видя, че гласовата му поща е пълна със съобщения от командването на Сигма. Спомни си, че преди срещата в „Лишбоа“ бе изключил звука, а оттогава не беше имал възможност да го включи.
Вместо да прослуша съобщенията, Грей просто позвъни във вашингтонската централа на отряда. Телефонът разполагаше с най-новия криптиращ софтуер на АИОП, разработен да обезкуражи всякакво нежелано подслушване.
Кат Брайънт отговори веднага.
— Крайно време беше да се обадиш.
— Имах малко работа.
Гласът му й показа, че нещо не е наред.
— Какво става?
Той накратко резюмира последните събития.
Кат му зададе няколко уточняващи въпроса и бързо прецени сериозността на ситуацията.
— Не мога да ти пратя помощ, Грей. Поне навреме, за да ви е от полза — не и след като тя е в ръцете им.
— Ясно. Не се обаждам за това. Исках само да докладвам.
„В случай че нещата се влошат още повече“.
— Положението тук също е кризисно — осведоми го Кат. — Затова се опитвах да се свържа с теб. Директор Кроу иска да заминеш с хората си за Монголия.
„За Монголия ли?!“
Тя му обясни за излезлия от строя спътник и за последния образ с изпепеленото Източно крайбрежие.
— Не мога да замина — заяви Пиърс. — Поне засега.
— Разбира се. Обстоятелствата са се променили. — Последните й думи излъчваха тревога. — Но какво ще правиш там, Грей? Не разполагате с никакви ресурси. А организираната престъпност в Макао е известна със своята безпощадност и финансова обезпеченост.
— Имам план.
— Да го чуя!
Той отправи поглед към далечното сияние на хоризонта.
— Ще се боря срещу огъня с огън.
5.
17 ноември, 18:04 ч. източно стандартно време
Вашингтон
Джейда затаи дъх.
„Какво правя тук?“
Имаше чувството, че е паднала през огледалото на Алиса.
Стоящият до нея в асансьора Пейнтър Кроу притисна ръка към дигиталния четец. Синята линия сканира дланта му и кабината полетя надолу към земните недра.
Полетът им от едното до другото крайбрежие продължи по-малко от пет часа. На летището ги посрещна частен автомобил, който ги закара до Националната алея и спря пред величествения Смитсънов замък, на чиято най-висока кула се вееше американското знаме. Когато слезе от колата, Джейда погледна с нови очи историческата сграда от червени тухли с нейните парапети, кулички и островърхи покриви. Завършена през 1855 г., тя се смяташе за един от най-красивите примери на американската неоготика и днес представляваше сърцето на многобройните музеи в Смитсъновия институт.