Обзет от гняв, Дънкан се приближи на пръсти към мъжете и застана зад тях. Те не го усетиха, явно затруднени от заключващия механизъм, който беше изобретил специално за форда си.
Не забелязаха присъствието му — докато не се прокашля.
Изненадан, единият се завъртя и замахна с ключ тип лула.
„Айде бе!“
След секунди крадците вече бягаха, потънали в кръв.
Дънкан посегна към бравата и тя се отключи преди да я докосне, задействана от покрития със стъкло миниатюрен чип за радиочестотна идентификация, вграден над лакътя му — поредния телесен имплант като магнитите.
Въпреки че определяше тези модификации като професионална потребност, дълбоко в себе си той знаеше, че това е нещо по-първично. Още преди да го потърсят от Сигма беше започнал да променя тялото си с татуировки. Тези промени по-скоро бяха свързани с Били, с неговата смърт, с факта, че тялото му е било опустошено от обезумели клетки. По този начин Дънкан демонстрираше контрол, противопоставяше се на рака. Това бе неговата броня срещу капризите на съдбата, които допускаха тялото внезапно да се обърне срещу самото себе си.
Първата му татуировка представляваше отпечатък от дланта на Били, нарисуван върху сърцето му. По-късно добави датата на смъртта му. Често се хващаше, че е притиснал собствената си ръка на това място, и се питаше каква прищявка на генетичната орис е оставила него жив, а е убила брат му.
Същото се отнасяше за другарите му, които не се завърнаха от Афганистан, онези неколцина, улучени от заблуден куршум или настъпили самоделна мина.
„Аз съм жив. Те умряха“.
Това определяше една фундаментална константа на вселената.
„Съдбата е жестока безсърдечна кучка“.
Тласкан от равни части адреналин и угризения, Дънкан рязко отвори вратата, вмъкна се вътре и потегли. Профуча през вашингтонските предградия, като често сменяше предавките и не обръщаше внимание на знаците „Стоп“.
Ала не можеше да избяга от призраците на миналото си — на загиналите му другари, на малкия му брат, който до самия край се присмиваше на смъртта.
Щом беше оцелял, сега трябваше да живее вместо всички тях.
Тази истина, тази отговорност ставаше по-тежка с всеки изминат километър, с всяка изтекла година. И вече му се струваше, че плещите му не издържат под нейното бреме.
Но Дънкан правеше единственото, което можеше.
Все по-силно настъпваше газта.
18:34 ч.
— Нещо ми изглеждаш измъчена — отбеляза Пейнтър.
„Че как иначе?“
Джейда се взираше в дебелата папка в скута си. Намираше се в подземния кабинет на директор Кроу. Изведнъж я обзе клаустрофобия, не толкова заради масата на Смитсъновия замък над главата й, колкото заради тежестта на документите върху коленете й.
И заради всичко, което означаваха те.
Предстоеше й да пропътува половината свят, за да търси разбит военен спътник, от който може би зависеше съдбата на човечеството — или поне собствената й кариера на астрофизик.
„Ами да, като онова някогашно къдрокосо момиче от Конгрес Хайтс, което всеки ден тичаше от училище до вкъщи, за да не го бият, понеже е отличничка и обича да чете… Малко ми е напрегнато“.
— С теб ще са страхотни хора — увери я Пейнтър. — Не всичко лежи върху твоите рамене — и не би трябвало да поемаш такова бреме. Имай доверие в екипа си.
— Щом твърдиш.
— Твърдя.
Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Мебелировката в кабинета на Кроу не се отличаваше с разточителност — само бюро, кантонерка и компютър, — но в атмосферата се долавяше някаква оръфана топлота, като износени, но удобни маратонки. Направиха й впечатление личните щрихи. Усуканата статуетка от черно стъкло върху кантонерката приличаше на скулптура, но по-скоро беше свързана с някакъв спомен. В стъклена витринка на стената имаше извит зъб от тропически звяр, само че невероятно дълъг. А на бюрото бяха подредени снимки на жена.
„Трябва да е годеницата му“.
По време на полета той често я споменаваше и очевидно я обичаше.
Щастливка.
Освен това кабинетът явно служеше за център на командването на Сигма. На стените около бюрото бяха монтирани три големи видеомонитора — като прозорци към света. Или по-точно, към вселената.