Първият дисплей излъчваше на живо кометата ИКОН, вторият — Центъра за космически и ракетни системи, а третият показваше последното изображение, заснето от падащия сателит.
Вниманието й привлече тътрене на обувки и тихи гласове и астрофизичката се обърна към вратата. Кат Брайънт водеше някого.
— Вижте кого открих — каза тя.
Пейнтър се изправи и се ръкува с високия мъж.
— Крайно време беше, сержант Рен.
Джейда установи, че също е станала.
Това трябваше да е другият член на групата им. Дънкан Рен. Оказа се изненадващо млад, може би само няколко години по-голям от нея. Джейда го измери с преценяващ поглед. Грамаден и як, Рен опъваше тениската си: изпод ръкавите й се подаваха татуировки. Но нямаше вид на човек, който ежедневно кисне във фитнеса, нищо подобно. Сигурно щяха да излязат наравно, ако се надбягваха — а нея си я биваше в спринта.
Джейда стисна ръката му и забеляза ожулените кокалчета на пръстите му.
— Джейда Шоу.
— Астрофизичката? — Той повдигна вежди.
В зелените му очи проблесна изненада и това я подразни. Често се случваше през кратката й кариера. Светът на физиката си оставаше мъжко царство.
Сякаш за да я огледа по-добре, Рен отметна от челото си няколко непослушни тъмноруси кичура, в които светлееха почти бели косми.
— Страхотно — заяви той без нотка на саркастично снизхождение и опря юмруци на кръста си. — Ами да вървим да търсим сателита.
— Самолетът вече чака — съобщи Кат. — Ще ви придружа.
Сърцето на Джейда се качи още по-високо в гърлото й. Всичко се развиваше адски бързо.
Сякаш усетил растящата й паника, Дънкан я докосна по лакътя.
Тя си спомни съвета на Пейнтър.
„Имай доверие в екипа си“.
А в самата себе си?
Рен загрижено се наведе към нея, но в очите му искреше момчешки ентусиазъм.
— Готова ли си?
— Ами, налага се.
— Повече не може и да се желае.
Преди да тръгнат, Кат ги заобиколи и остави върху бюрото на Пейнтър една папка.
— Последната информация за планираната операция на Грей в Хонконг.
Кроу кимна и едва забележимо въздъхна.
— Вече я прегледах на компютъра. Струва ми се опасно.
— Явно е готов на всичко за Сейчан.
6.
18 ноември, 08:04 ч. хонконгско време
Дзюлун, Китайска народна република
Грей се готвеше да влезе в бърлогата на лъва.
Или по-точно на лъвицата.
Намираше се на булевард в дзюлунския квартал Монкок по време на сутрешния час пик. Покрай него притичваха хора, ниско привели глави заради ситния дъжд, някои с чадъри, други с конични бамбукови шапки. Където и да се спреше погледът му, виждаше движение. Колите пълзяха по тесните улици между небостъргачите, по балконите плющеше простряно пране — като знамена на хиляди държави. Тълпите наоколо бяха като живи реки.
Дори миризмите се променяха с всеки повей на вятъра: запържена свинска мас, тайландски подправки, смрад от преливащите боклукчийски кофи, полъх на парфюм от минала наблизо жена. Кънтяха крясъци, главно умолителни предложения да купи нещо, предизвикани от бялото му лице.
„Ей, шефе, познай за колко го давам тоя костюм…“
„Искаш ли имитация на марков часовник…“
„Храната е страхотна, съвсем прясна… опитай…“
Дзюлунската какофония притъпяваше сетивата. Ню Йорк също се смяташе за многолюден, но в сравнение с тукашната блъсканица направо си беше призрачен град. Полуостров Дзюлун представляваше едната половина на Хонконг. Другата половина се намираше оттатък пристанището „Виктория“, остров Хонконг — осеян с имения, лъскави небостъргачи и зелени паркове, заобикалящи величествената планина Виктория.
Откраднатата от Грей и Ковалски моторница беше влязла в хонконгски води преди изгрев-слънце. В далечината ги примамваше силуетът на остров Хонконг — съвременен смарагдов град на Оз, обещаващ вълшебства и изпълняване на всяко желание — срещу съответната цена, естествено. Вместо това обаче Пиърс инструктира колегата си да спре на един изоставен кей в по-мрачната, градска част на Хонконг, в Дзюлун. Докато чакаха разузнавателна информация от Вашингтон, двамата подремнаха два часа в някакъв невзрачен хотел, после Грей отведе Ковалски в квартала на червените фенери в Монкок — хаос от караоке барове, публични домове, сауни и ресторанти.