— Насам — след като се консултира с картата си, каза Пиърс и навлезе в лабиринта от тесни улички встрани от шумотевицата на булеварда. Крясъците на продавачите стихваха с всеки следващ завой, поканите бяха заменени от намусени подозрителни погледи, вперени в светлите им лица.
— Май е онази сграда пред нас — каза Грей.
След последния завой стигнаха пред комплекс от три седемнайсететажни жилищни блока, свързани с мостове и паянтови конструкции. Приличаше на ръждива планина, сглобена от гофрирана ламарина, дъски и боклуци. Дори балконите бяха затворени с решетки, за разлика от околните сгради, но и на тях имаше метални простори или въжета с пране, което се вееше на вятъра.
— Прилича на затвор — отбеляза Ковалски.
И в много отношения навярно беше така. Грей си помисли, че обитателите на блоковете са затворени в тези бетонни килии колкото от железните решетки, толкова и от икономическа необходимост — освен онези, които според слуховете заемали последните етажи, най-близо до слънцето и свежия вятър. Разузнавателната информация от Сигма предполагаше, че там се помещава триадата Дуанджъ.
Пиърс идваше, за да се срещне с прочутата главатарка на бандата.
Д-р Хуан Пак беше продал на триадата групата на Грей, подмамвайки ги в капана в Макао. Главатарката криеше лицето си от света и явно не се отнасяше с благоразположение към никой, който се е приближил прекалено до нея. С идването си тук той поемаше огромен риск.
Ала нямаше друг избор.
Сейчан се намираше в лапите на някаква престъпна организация. Пиърс се съмняваше, че това е Дуанджъ. Сред похитителите бяха забелязали европейски лица, най-вероятно от португалски произход, а китайските триади мразеха западняците.
„Тогава кой я е отвлякъл… и къде?“
Той вярваше, че Сейчан е жива. Можеха да я застрелят на улицата в Макао, но не го бяха направили. И Грей отчаяно се вкопчваше в тази плаха надежда.
Сещаше се само за един източник на информация за нейните похитители. Знаеше, че в миналото триадата Дуанджъ е действала главно в Макао и съответно нейната главатарка най-вероятно е наясно със ситуацията и още има връзки в района. Нещо повече, тя също разполагаше с човешката сила и ресурсите, от които щеше да се нуждае Пиърс, за да проведе спасителна операция — операция по спасяването на нейната родна дъщеря.
„Но как да я накарам да ни изслуша, преди да ни убие?“
Обърна се към Ковалски.
— Последен шанс да се върнеш. Мога да отида сам. Сигурно даже ще е по-добре.
Беше му направил същото предложение в хотела.
И получи същия отговор.
— Майната ти. — Здравенякът се насочи към най-близката врата.
Грей го последва и двамата влязоха през стоманения портал, който стоеше отворен денем, но през нощта го заключваха. На всяка крачка ги наблюдаваха: някои с подозрение, други с омраза, повечето с безразличие.
Озоваха се в двора между трите жилищни блока. Мостовете и паянтовите конструкции почти напълно скриваха слабата слънчева светлина, затова пък не спираха дъждовните капки, които се стичаха от всички възможни повърхности. На първия етаж имаше импровизирани дюкяни, включително месарница с увиснали на куки оскубани гъски, магазин за алкохол и цигари, дори сладкарница, пълна с прекалено шарени стоки за това безрадостно място.
— Ей къде е стълбището — каза Ковалски.
До горните етажи очевидно се стигаше само по открити стълбища от външната страна на всяка сграда. Пиърс нямаше представа в кой от трите блока се помещава щабът на триадата Дуанджъ, нито дали това изобщо има значение. Затова отидоха при най-близкото. Възнамеряваха да се изкачват, докато се опитат да ги спрат — за предпочитане не някой, който първо стреля, а чак после задава въпроси.
Докато се катереха етаж след етаж, Грей имаше възможност да надникне през няколко отворени врати. Апартаментите представляваха странна гледка. От пода до тавана бяха наблъскани клетки от телена мрежа, напомнящи кафези за зайци, в които лежаха или спяха мъже. Явно не можеха да си позволят нищо повече, но полагаха усилия да ги превърнат в някакво подобие на истински дом, като ги украсяваха с бамбукови рогозки и ги изолираха с найлонови паравани. Тук-там дори светеха телевизори. Навсякъде плуваха гъсти облаци цигарен дим, който обаче почти не сподавяше вонята на човешки боклуци.
По стъпалата между тях пробяга тлъст кафяв плъх.
— Умна гадинка — подсмихна се Ковалски.
След десетия етаж Грей започна да забелязва стъклените очи на охранителни камери, насочени към стълбището.
Почеркът на триадата.