Гуанин пристъпи към него. Лицето й продължаваше да е скрито под качулката и Грей не виждаше изражението й, но в неувереността на тази единствена крачка той долови едва сдържаната й надежда. Майката може да познае дъщеря си дори след двайсет години.
Пиърс й подаде телефона.
— Има още снимки. Разгледайте ги.
Тя посегна, ада пръстите й се поколебаха, сякаш нещо в нея се боеше от истината. Ако дъщеря й беше жива, какво говореше това за майката, която я е предала?
Накрая Гуанин все пак взе джиесема и се обърна с гръб към него. Последва дълго мълчание… след това жената се разтрепери и се свлече на колене на бамбуковия под.
Джуан се приближи до нея толкова бързо, че Грей изобщо не забеляза придвижването му. Както стоеше до него… така се озова на едно коляно до своята господарка, насочил сабята си към тях, предупреждавайки ги да не мърдат от местата си.
— Тя е — промълви Гуанин. — Но как?…
Пиърс не можеше да си представи чувствата, които се сблъскваха в душата й: угризение, срам, надежда, радост, страх, гняв.
Последните две победиха. Тя бързо се овладя, изправи се и се обърна към тях. Джуан я последва, заемайки защитна позиция — но искрената загриженост в очите му показваше, че необходимостта да я пази надхвърля професионалните му задължения.
Гуанин отметна качулката си и отдолу се разля водопад от дълга черна коса с един-единствен сив кичур, спускащ се покрай лицето й — от същата страна, от която имаше тъмнолилав дъговиден белег, минаващ от бузата до лявата й вежда, без да засяга окото й. Изглеждаше прекалено умишлено извит, за да е рана, получена в схватка с ножове. Някой й го беше оставил нарочно и мъчително, спомен от някогашно изтезание. Но сякаш за да превърне белега в почетен знак — и може би да почерпи сила от старата болка, — жената бе татуирала лицето си и сега той представляваше опашка на дракон, нарисуван на бузата и челото й.
Също като сребърния дракон на шията й.
— Къде е сега тя? — попита главатарката. Гласът й звучеше уверено, отново излъчваше стоманена твърдост. — Къде е дъщеря ми?
Грей преглътна страхопочитанието, което беше изпитал при вида на лицето й, и накратко й обясни за нападението, неговите последици и похищението на улицата.
— Разкажи ми за мъжа, когото си видял да стои до колата — нареди Гуанин.
Той описа високия властен непознат с късо подстригана брада.
— Приличаше на португалец, може би с китайска кръв.
Жената кимна.
— Добре го познавам. Джуланг Делгадо, босът на Макао.
По лицето й плъзна сянка на загриженост.
Щом тази сурова жена се тревожеше, това не вещаеше нищо добро.
09:18 ч.
Колата спря с писък на спирачки.
Сейчан чу непознатия тихо да разговаря с шофьора на португалски. Не знаеше нито дума на този език. Отвориха се врати, после се затръшнаха.
Нечия ръка я пипна по лицето. Тя рязко се дръпна, но пръстите само смъкнаха превръзката от очите й. Внезапната светлина я накара да запримигва.
— Спокойно — каза похитителят й. — Остава ни още много път.
Носеше ушит по поръчка копринен костюм и яке. Имаше дълга кестенява коса и идеално оформена съвсем къса брада. Тъмнокафявите му очи бяха леко дръпнати, което издаваше смесения му произход.
Сейчан се огледа и установи, че лежи в каросерия на ван.
Задната врата се отвори и ярката светлина отново я принуди да стисне клепачи. Навън стоеше друг мъж: по-млад, с гладко обръснато жестоко лице, късо подстригана черна коса и грамадни плещи, които опъваха сакото му. Имаше пронизващи леденосини очи.
— Готови ли сме за полета, Томас? — попита мъжът с копринения костюм.
Кимване.
— Sim, сеньор Делгадо. Самолетът чака.
Делгадо се обърна към Сейчан.
— Аз ще те придружавам. За да съм сигурен, че ще получа цялата награда, но и защото смятам, че е добре точно сега да не съм в Макао. Заради онова, което ще се случи в Хонконг. Известно време ще се лее кръв.
— Къде ме водите?
Без да обърне внимание на въпроса, Делгадо хвана завързаните й глезени и я изтегли на утринната светлина. В ръцете му се появи кинжал и той преряза найлоновото въже. Китките й останаха завързани зад гърба.
Грубо я изправиха на крака и Сейчан видя, че се намират на уединена самолетна писта. На трийсетина метра чакаше лъскав самолет със спусната стълба, готов да приеме пасажерите си. На отворената врата се появи мъж.
Счупеният му нос беше шиниран.
Д-р Хуан Пак.