— … че книгата е подвързана с човешка кожа и подшита с човешко сухожилие.
Тя отново отстъпи назад, само че този път остана на разстояние от бюрото.
— Откъде знаеш?
— Не знам, но предполагам. Пратих проба от кожата в същата лаборатория за датиране и ДНК анализ. — Вигор вдигна страховития том. — Обаче съм сигурен, че ще се окажа прав. Проучих я под микроскоп. Човешките пори видимо се различават по големина и даже по форма от свинската и телешката кожа. И ако се вгледаш по-внимателно, в центъра на корицата…
Той посочи нещо, което приличаше на дълбока гънка в средата на подвързията.
— Със съответното увеличение можеш да видиш фоликулите на миглите.
Рейчъл пребледня.
— На миглите ли?
— Това тук е човешко око, зашито с по-тънки сухожилия.
Тя преглътна с усилие.
— Каква е тази книга? Някакво окултно четиво ли?
— И аз така си мислех, особено като се има предвид интересът на Йосип към унгарските магьосници. Но не, това не е някакъв дяволски кодекс. Само че в някои среди текстът се смята за богохулен.
Монсиньор Верона внимателно повдигна корицата, като внимаваше да не огъва прекалено подвързията. Текстът вътре беше написан на латински.
— Това всъщност е гностична книга от Библията.
Рейчъл, която знаеше добре латински, наведе глава и преведе началото.
— „Това е тайното учение на живия Иисус…“ — Тя го погледна, познала откъса. — Евангелието от Тома, нали?
Вуйчо й кимна.
— Светецът, който се съмнявал в Христовото възкресение.
— Но защо е подвързано с човешка кожа? — Младата жена погнусено сбърчи лице. — Защо твоят изчезнал колега ти е пратил такива отвратителни неща?
— Като предупреждение.
— Какво предупреждение?
Вигор отново се обърна към черепа.
— Написаното тук заклинание представлява молитва към Бог да спаси света от гибел.
— Определено съм признателна за молитвата, но какво общо…
— В средата на спираловидния надпис е написана пророческата дата за предстоящия апокалипсис — прекъсна той племенницата си. — Преобразувах я от древноеврейското летоброене в съвременна календарна дата. — Монсиньор Верона посочи центъра на спиралата. — Ето защо отец Йосип е излязъл от скривалището си и ми е пратил тези неща.
Рейчъл го изчака да продължи.
Вигор погледна през прозореца към кометата, която сияеше в небето, достатъчно ярка, за да затъмни луната. Увисналата в нощта поличба за гибел го накара да потрепери.
— Краят на света ще настъпи… след четири дни.
ПЪРВА ЧАСТ
КРУШЕНИЕ И ПЛАМЪЦИ
1.
17 ноември, 07:45 ч.
тихоокеанско стандартно време
Военновъздушна база Лос Анджелис
Ел Сегундо, Калифорния
Вече се надигаше паника.
Изправен на наблюдателната платформа над контролната зала, Пейнтър Кроу усети напрежението по внезапното стихване на разговорите между специалистите. По командната верига в Центъра за космически и ракетни системи бяха разменени нервни погледи. В този ранен час присъстваха само началниците и неколцина ръководители на изследователски отдели в Министерството на отбраната.
Етажът под тях приличаше на макет на контролния център на НАСА. От двете страни на трите грамадни екрана на задната стена имаше редици компютърни терминали и сателитни контролни пултове. Средният екран показваше карта на света, трасирана от светещи линии, които обозначаваха траекторията на два военни сателита и пътя на близката комета. Двата странични екрана излъчваха на живо сигнала от камерите на спътниците. На левия бавно се въртеше профилът на Земята на фона на космоса. На десния яркото сияние на кометната опашка забулваше звездите наоколо.
— Нещо не е наред — прошепна Пейнтър.
— Какво искаш да кажеш? — Шефът му стоеше до него на наблюдателната платформа.
Генерал Грегъри Меткаф ръководеше АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Облеченият в пълна униформа афроамериканец беше петдесетинагодишен, възпитаник на академията в Уест Пойнт.
За разлика от него, Пейнтър носеше обикновен черен костюм, а каубойските му ботуши му придаваха небрежен вид. Бяха му подарък от Лиза, в момента в изследователска командировка в Ню Мексико. Наполовина индианец, той навярно трябваше да откаже да носи ботушите, но ги харесваше, особено защото му напомняха за годеницата му, която отсъстваше вече цял месец.