— Точно затова нашите предци са избрали тази планина за гробище. Ще видите много гробове, понякога буквално един върху друг. И за съжаление, иманярството е ужасен проблем. Местните често издирват такива стари паметници, после идват посредници от града и купуват всичко плячкосано, за да го продадат в Китай.
Посочи един заоблен връх, който се извисяваше над другите.
— Това е Бурхан Халдун, нашата най-свещена планина. Говори се, че е родното място на Чингис хан, и повечето хора смятат, че е погребан там. Някои твърдят, че бил положен в огромен некропол под планината, където били не само неговото тяло и съкровища, но и тези на потомците му, включително на прочутия му внук Кубилай хан.
— Това означава фантастично богатство за онзи, който го открие — отвърна Дънкан.
— Хората търсят гробницата му от векове и тъкмо в резултат на това иманярството и вандализмът са придобили такива мащаби. За да защитят околната среда и историческото ни наследство, властите ограничават достъпа, дори по въздух.
Което беше една от причините да се придвижват с кола. Но имаха и друг мотив. Сателитите не бяха открили нито следа от разбития спътник. Издирването с хеликоптер или самолет едва ли щеше да постигне по-голям успех.
Имаше и вероятност спътникът напълно да е изгорял при навлизането си в атмосферата. Цялата операция можеше да се окаже безсмислена. И все пак бяха длъжни да направят опит.
— Трябва да ви предупредя, че има още едно основание за тези ограничения — каза Санджар.
Джейда се обърна към него.
— Какво основание?
— Говори се, че самият Чингис хан обявил планината за свещена. Много от тукашните жители смятат, че ако гробницата му бъде открита и отворена, светът ще загине.
— Страхотно — изпъшка Дънкан. — Ако открием гробницата му, светът ще загине. Ако не я открием, е обречен.
— Каквото и да направим, резултатът ще е същият — измърмори Джейда.
Рен срещна очите й в огледалото и тя едва забележимо му се усмихна.
— Нещо, което каза директор Кроу преди да замина на тази операция — поясни младата астрофизичка. — И май че е прав.
Забил нос в картата, Монк се размърда на седалката си и каза:
— Никога не залагай срещу Пейнтър.
14:44 ч.
След около час — Джейда дремеше на задната седалка — Дънкан възкликна:
— Край на пътя, хора!
Тя се поизправи, разтърка очи и видя, че Рен не говори метафорично. Черният път свършваше при група от пет юрти. Когато джипът се приближи, пред него се разбяга стадо кози. По-нататък имаше голямо оградено пространство, в което пасяха коне.
След като бяха стигнали до границите на зоната на търсене, Санджар ги посъветва да се отклонят по този път, който не фигурираше на картите. По думите на монголеца обаче най-добрият начин да открият спътника бил да разпитат местното население.
„Те познават всяко камъче наоколо — каза Санджар.
— Ако в района е паднало нещо голямо, със сигурност са го видели“.
Тойотата спря и Санджар изскочи навън.
— Елате!
Всички слязоха от джипа. Джейда се протегна и раздвижи схванатите си крайници. Когато се събраха, младежът тръгна към най-близката юрта.
— Познаваш ли тези хора? — попита го Монк.
— Не, лично не. Обаче това е сравнително постоянно селище.
Санджар се приближи до яката дървена врата и я отвори, без да почука. Беше им обяснил, че тук традициите са такива — поредната особеност на монголското гостоприемство. Ако почукаш, семейството щяло да се обиди, все едно се съмняваш в доброто им възпитание и тяхната щедрост.
Влезе вътре като у дома си.
Нямаха друг избор, освен да го последват. Джейда послушно изпълни инструкциите му, като внимаваше да не настъпи прага и веднага да се обърне надясно.
В юртата се оказа изненадващо просторно и топло. Таванът беше укрепен с греди, стените — с летви. Дебели пластове овчи кожи и плъст изолираха шатрата от вятър и студ.
Вътре ги посрещнаха с усмивки, сякаш ги очакваха. Семейството се състоеше от четирима, двете деца още нямаха пет годинки. Мъжът тържествено закопча яката на традиционния си халат, наричан „дел“, и им даде знак да седнат на столчетата.
Още преди да се е усетила, Джейда държеше чаша чай, която приятно сгряваше дланите й. Ако се съдеше по тенджерите, които къкреха на разположеното в средата огнище, семейството се хранеше. Ухаеше на къри и овнешка яхния. Пред нея се появиха купа и чиния. Широко усмихната, съпругата я подкани да започне да яде, като жестикулираше с ръце.
— Тази супа се нарича „борц“ — поясни Санджар. — Много е вкусна. А тези късчета в чинията, които приличат на чирепи от строшено гърне, са сирене арул, страшно е здравословно.