Джейда не забеляза реакцията му.
— Ами ако всички сме сдвоени в множество вселени? Това ни дава уникална възможност. В една вселена човек може да умре от рак, но тъй като е сдвоен, съзнанието му се прехвърля в друга вселена, в която изобщо не е болен.
— И продължава да живее, така ли?
— Или поне съзнанието му продължава да съществува, слива се с другото. Това може да се повтаря и то винаги да се прехвърля във време, в което човек е жив… докато изживее най-пълноценния си живот.
Той си представи лицето на Били и намери утеха в тази възможност.
— А какво става после? — попита Дънкан. — Какво става, когато всички тези потенциали се изчерпат, когато остане само една вселена и човек умре в нея?
— Не знам. Тъкмо в това е прелестта на вселената. Винаги има нова загадка. Може би всичко това е само тест, грандиозен експеримент. Днес много физици са убедени, че нашата вселена е просто холограма, триизмерно построение, изградено на основата на уравнения, написани от вътрешната страна на обвивката на тази вселена.
— И кой е написал тези уравнения?
Тя сви рамене.
— Наречи го Бог, висша сила, свръхразум, кой знае?
— Май се отклонихме от темата. — Рен реши да се върне на въпроса за св. Тома и неговото предсказание за края на света. — Дай да резюмираме твоите три факта. Човешкият мозък функционира квантово, тъмната енергия е функция на квантовата механика и някои индивиди са свръхчувствителни към електромагнитни полета.
Астрофизичката го погледна, за да види дали е успял сам да стигне до крайния извод. Той прие предизвикателството.
— Ти смяташ, че свети Тома е бил радиестезист и поради това особено се е влияел от излъчваната от кръста тъмна енергия, която е огънала квантовото поле в мозъка му и му е пратила видение за това събитие.
— Има и по-просто обяснение.
— Какво например?
— Че е било чудо.
Дънкан въздъхна.
— Наука или чудо, пак ми е странно, че Окото Господне и вътрешното око на свети Тома случайно са видели събитието да се случва в един и същи момент.
— А „Бог не си играе на зарове със света“ — цитира тя думите на Айнщайн.
„Много мило“.
— Едва ли е случайно — отвърна Джейда. — Не забравяй, времето е просто измерение. То не тече нито назад, нито напред.
— С други думи, „разграничаването на минало, настояще и бъдеще просто е упорита илюзия“, така ли? — Дънкан я погледна с повдигнати вежди. — Виждаш ли, и аз мога да цитирам Айнщайн.
Тя се усмихна широко и заприлича на седемнайсетгодишно момиче.
— Тогава си представи времето като точка в пространството. Окото Господне и вътрешното око на свети Тома се плъзват към нея, най-вероятно когато образуваната от тъмна енергия корона на кометата е стигнала най-близо до Земята. И там засядат като грамофонна игла, попаднала в дълбока драскотина на плочата, и започват безкрайно да повтарят една и съща музика.
— Или в нашия случай, едно и също видение за гибелта на Земята.
Джейда кимна.
— А какво според теб ще се случи после?
— Ако се съди по информацията на директор Кроу за събитията на Антарктида, предполагам, че когато достигне своя максимум, короната от тъмна енергия ще огъне пространство-времето към Земята, също като гравитацията при нормални обстоятелства.
— Защото „тъмната енергия и гравитацията са тясно свързани концепции“ — цитира този път самата нея Дънкан.
— Точно така. Само че вместо гънка в пространство-времето, това ще предизвика улей, по който ще се изсипе метеорен дъжд.
— Звучи много обнадеждаващо.
— Това е само теория.
Рен обаче забеляза изражението й и разбра, че тя е убедена в предположението си.
След това Джейда замълча задълго, сякаш нещо я глождеше.
— Какво има? — попита той накрая.
— Не знам. Като че ли ми убягва нещо.
В този момент нечий вик насочи вниманието им напред. Бяха стигнали до края на опасния скален перваз и нататък се разкриваше обширно плато. Острият планински връх се издигаше точно пред тях.
Санджар препусна към групата, следван отвисоко от сокола си.
— Стигнахме Вълчия зъб!
— Виждаш ли, не беше чак толкова зле — каза Дънкан на Джейда. — Най-тежката част от пътя мина. Нататък би трябвало да е по-лесно.
15:34 ч.
— Открихме ги — докладва по телефона Арслан.