Мини на 248.
308
Произнасяш шепнешком името на феята. И на часа около теб се разнася аромат на горски ягоди. Феята вече е пред теб, облечена в дългата си бяла рокля. Но нещо в нея те смущава. Вечно усмихнатото й мило лице сега е помръкнало. От поляната се чува тракане на зъби.
— Тук е опасно — прошепва тя.
— Да бягаме! — предлагаш ти.
— Остави това на мен!
Горската фея те прегръща с тънките си ръце. Изпълва те чувство на необикновена лекота. Двамата се издигате над земята, над кичестите дървета, над тракането на зъби. От гърдите ти се изтръгва:
— Къде отиваме?
— Не питай.
Полетът над гората е шеметен и прекрасен. Скоро в далечината се появяват високите кули на града. След малко двамата с феята се спускате на земята пред дебелата градска порта.
Защо вълшебницата те доведе тук? Може би трябва да търсиш лекарството в града?
Преди да кажеш нещо, прелестното създание изчезва.
Мини на 160.
309
Но ето, че бандата на шибидаците се нахвърля върху теб, поваля те и те връзва със здрави въжета. Тоя път от предпазливост всички шибидаци остават близо до теб, за да не им избягаш.
Прехвърли се на 141.
310
— Дръжте го! — крещи в истеричен припадък крал Здрач.
Десетки души се хвърлят срещу теб и те повалят на пода.
— В тъмницата! — чува се гласът на началник-стражата. — В пранги!
— Да не му направите нещо! — обажда се крал Здрач с глас на евнух. — Не обичам да се пролива кръв.
— Нищо няма да му сторим, Ваше Величество — отговаря със силния си глас началник-стражата. — Само ще го посъветваме.
— А така! — подскача от радост крал Здрач. — Со кротце, со благо!
— И со малко къотек — мърмори под мустак началник-стражата.
В съзнанието си виждаш високо дърво. Погледът ти пада на дебел клон. Чуваш съвсем ясно думите на една черна птица — Гарвана:
— Там е лекарството.
Трябваше само да отсечеш клона и да направиш една дебела тояга от него. Друг лек няма.
Следва епилог.
ЕПИЛОГ
Седиш в дълбоко подземие, затворен в тясна каменна килия. През малкото прозорче се процежда дрезгава светлина. Пред килията се разхождат двама стражи с алебарди. Тежките им стъпки ти напомнят, че мърдане от тук няма.
Краката и ръцете ти са оковани. Над главата ти виси голяма желязна кука. Настроението ти е, меко казано, отвратително. Твоята победа се превърна в поражение.
Как това дребно, лукаво, властолюбиво човече успя да излъже цял един народ? Може би мракът е затъмнил мозъците на хората?
Внезапно в килията се появяват черно наметало и чифт охлузени сандали. Две ръкавици се носят из въздуха. Над тях плува буца мрак. Завоевателят!
— Нали ти казвах да не се хващаш с тая работа? — проговаря крал Мрак.
— Глупости!
— И какво спечели от тая борба? Би се, рискува младия си живот, за да изгният костите ти във влажната тъмница. А аз получих това, което исках. Сега вече имам човешко лице.
— Ти си все същият.
— Грешиш. Сега аз се явявам пред хората в образа на крал Здрач — едно бедно, добро, честно момче. От четирите посоки на света идват при мен лекари, търговци, крале. Те славят по света доброто, което върша на тая нещастна земя.
— Това ли искаше?
— Да. Исках да имам свое собствено човешко лице. Това беше единственото нещо, което не притежавах. Оставих настрана оръжието. Сега покорявам света с доброта и държавническа мъдрост.
— Дрън-дрън!
— Само ти го знаеш. Всички други са готови да ми целуват краката за това, че им извадих очите. Такъв е светът и в близките хиляда години особени промени не се очакват.
Мълчиш. Защо да спориш с него?
Крал Мрак се засмива доволно, отстъпва няколко крачки назад и изчезва. Само думите му остават да звучат под ниския каменен свод на тъмницата:
— Нямаш никакви шансове да излезеш от тоя зандан!
Никакви ли?
Спомняш си съвета на изкусния вълшебник Халдерон: „Не тръгвай на път без дървояд“.
В торбата ти има дървояд, но какво ли можеш да направиш с него? Освен ако…
— Пусни ме! — чуваш един тихичък гласец. — Моля те, пусни ме!
Оглеждаш се. Стражите вече хъркат пред вратата на килията.
Въпреки тежките окови успяваш да бръкнеш в торбата. Намираш дървояда и го изваждаш.
— Благодаря ти, Страннико! — казва дребничкото червейче. — От три месеца не съм ял.
— Съжалявам. Тук няма дърво.
— За гладния дървояд всичко е дърво. Почакай малко и ще ти се отблагодаря.
— Много си дребен, за да ми помогнеш.
— Кой? Аз ли?
Малкото червейче се нахвърля върху оковите, с които си прикован към стената. Гледаш и не вярваш на очите си. Само след секунди дървоядът те освобождава от тежките вериги, после прегризва и железните решетки. Пътят към свободата е открит!