Неочаквано пръчоглавият отскача встрани. Храстът пред теб ти пречи да го видиш. Колкото и да се взираш, не можеш да забележиш нито рогата, нито копитата му.
Не чуваш нищо. Странното същество сякаш потъна вдън земя! Това впечатление, както повечето неща в Старата гора, е измамно. Зад гърба ти се надига страхотен рев. Обръщаш се мълниеносно. Пред теб се издига заплашително пръчоглавият.
— Ме-е-е-е-е!
Това е бойният му вик.
Изборът не е богат.
Можеш да избягаш. Мини на 163.
Можеш да се биеш. Прехвърли се на 215.
23
Жаждата те кара да бързаш към реката. Ако си внимателен, ще пиеш вода и ще продължиш да търсиш цяр за крал Здрач.
Решаваш, че най-разумно е да избягваш пътеките. По тях ходят и хора, и животни, и ситни, дребни шибидачета — нито хора, нито животни.
Почвата под краката ти става влажна.
Ако искаш да продължиш пътя си на запад, мини на 147.
Ако решиш да се върнеш назад, прехвърли се на 138.
24
С ножа, който е в ръкава ти, прерязваш опашката на гущера. Той надава ужасен писък и удря на бяг. Другият гущер се втурва след него. След малко от двата гущера не остава и следа.
Ставаш и се оглеждаш. През дърветата забелязваш Белите камъни.
Ако не бързаш да минеш отвъд Белите камъни, прехвърли се на 51.
Ако решиш по най-бързия начин да минеш зад Белите камъни, попадаш на 93.
25
Устремът ти напред е толкова мощен, че прегазваш с крака няколко шибидака. Останалите зелени човечета надават ужасен вой.
Бягаш през шибидашката поляна с все сили. Сега живота ти зависи от бързината на краката. Те са те спасявали от опасност хиляди пъти, надяваш се да те спасят и сега.
Когато наближаваш статуята на бога Шиби, тя се залюлява едва забележимо. Нямаш време да отскочиш. Статуята пада върху теб. Чуваш само пращенето на собствените си кости.
Мини на 46.
26
Въпреки кроткия вид на ходещия по върховете решаваш да минеш по-далеч от него. Това не е никак лесно, защото поляната е малка. Освен това ходещия може да се преструва и да те нападне. Кой го знае какво е намислил?
Продължаваш пътя си, ала все те гложди мисълта, че си се отнесъл враждебно с едно безобидно същество.
Ще му помогнеш ли?
Да — мини на 129.
Ще продължиш пътя си — отиваш на 81.
27
Подгонена от кръвожадните шибидаци, горската фея изтичва напред. Крачките й са леки, снагата тънка и изящна, листата на главата й излъчват свежест.
Феята размахва дървената свирка. В ръката й се появява стар, нагънат като хармоника ботуш. Лицето на феята се покрива с бръчки, пръстите й стават ноктести и криви, от свежестта й не остава нищо. Тя яхва ботуша и се издига над земята.
— Глупаци — крещи тя и размахва заканително кривия си пръст срещу стъписаните шибидаци. — Малки, глупави, зелени глупаци! Не можахте ли да изчакате малко, че да хвана оня скитник, който все си пъха гагата дето не му е работата.
Зелените човечета я гледат онемели. Не се чува тракане на зъби.
— Ама и моят късмет е един такъв — никакъв. Ловя риба, хващам глисти. Ама, че работа!
Зелда се издига високо над земята и пришпорва ботуша. Скоро тя изчезва от погледа.
Искаш ли да чуеш мислите на един фаталист?
Да — мини на 260.
Не — попадаш на 52.
28
Победата изглежда не радва особено ходещия по върховете, той е свикнал да побеждава. По едрото му лице с груби черти не трепва нито един мускул. Просто ходещия по върховете е част от магията на тази прокълната земя и само изпълнява това, което му нареждат отгоре.
Легнал възнак на земята, ти очакваш присъдата. Вече познаваш доста добре зелените човечета, знаеш по нещичко за какаваните и хай-ваните, но ходещите по върховете са почти непознати за теб.
Победителят се приближава и свежда лице над теб.
— Боли ли те? — пита той и слага пръст на раната.
Извръщаш глава и мълчиш от гняв и обида.
— Не се сърди, такава ми е работата — казва ходещия по върховете.
После те грабва и те носи някъде. Разбираш, че те връща много, много назад.
Мини на 49.
29
Отначало главатарят на разбойниците се бие равностойно. Той отбива нападението ти с каменно лице и сам се втурва в атака. От двата меча излизат искри.
Постепенно точните ти удари сломяват съпротивата на главатаря. По лицето му минава сянка на уплаха, той вече не се чувства така сигурен, както преди малко, когато седеше под върбите, облегнат на един дънер.