— Една вечер имало свада в кръчмата. Е, сигурно се случва постоянно и не е било нищо особено, но някакъв тип бил толкова пиян, че собственикът се обадил в полицията, за да го приберат в ареста. Всъщност бил един от приятелите на Егил от пивоварната. Егил тръгнал след тях и ги помолил да го пуснат. Обещал да го закара до вкъщи и да го сложи да спи. Така и направили. Онази нощ се прибра в три и половина и дори си спомням, че се успа на следващата сутрин.
— Така ли? А научихте ли какво се е случило?
— Не, само че е бил смъртно пиян. Другият, не Егил. Егил беше с колата, а на следващия ден беше първа смяна. А пък и аз не попитах; тези неща не ме интересуват.
— Смятате ли, че беше състрадателен човек? Било е много мило от негова страна. Не е бил длъжен да си прави труда.
— Не беше кой знае колко състрадателен, след като ви интересува. Забелязваше малко неща около себе си. Останах изненадана от реакцията му, признавам. Да спасява пияница от арест. Но дори и да съм останала учудена, те все пак бяха приятели. А и честно казано, не съм мислила много за случая, не и преди да ме попитате.
— Кога приблизително се случи това?
— О, не, не си спомням. Малко преди да изчезне.
— Седмици? Месеци?
— Не, може би няколко дни.
— Няколко дни? Сетихте ли се за този случай при разговора ни през есента? Тогава споменахте ли го?
— Не мисля.
— А пияният приятел, госпожо Айнарсон, знаете ли кой беше?
Тя поклати глава, хвърли бърз поглед през рамо и видя детето.
— Ян Хенри! Казах да стоиш в стаята си!
Ян Хенри стана и гузно излезе от дневната. Тя наля още кафе.
— Името, госпожо Айнарсон — подкани я Сейер тихо.
— Не, не си спомням. Те са толкова много, в тази кръчма ходи дяла тайфа.
— Но той се е успал на следващия ден, нали така казахте?
— Да.
— А в пивоварната точно отчитат часа на влизане.
— Аха.
Той се замисли за момент.
— Когато ви върнаха колата от техническата проверка, вие я продадохте.
— Да. Не разполагам с пари дори за книжка и я продадох на брат ми. Имах нужда от средства. Продадох и колата, и инструментите в багажника. Гаечни ключове и един крик. И дял куп вехтории, които не знам точно за какво служат. Обаче нещо липсваше. Беше изчезнало.
— Какво?
— Сега не мога да се сетя. Брат ми пита за него, така че търсихме, но не открихме нищо. Не мога да се сетя какво беше.
— Опитайте се! Сигурно е важно.
— Не, не мисля, че беше важно… не си спомням какво беше. И в гаража търсихме.
— Обадете се в участъка, ако се сетите. Можете ли да попитате брат си?
— Няма го в момента, пътува. Но все някога ще се върне.
— Госпожо Айнарсон, благодаря за кафето! — той се изправи.
Тя скочи изведнъж, леко зачервена и объркана, защото той си тръгваше ненадейно. Изпрати го до вратата. Поклони й се за довиждане и се отправи към паркинга. Преди да мушне ключа в ключалката на вратата, видя как момченцето обработва енергично една леха. Гуменките му бяха в ужасен вид. Сейер махна с ръка.
— Няма ли с кого да си играеш?
— Не — детето се усмихна притеснено. — А ти защо не си с полицейска кола, когато си на работа?
— Хубав въпрос. Ами всъщност се прибирам вкъщи. Живея малко по-нагоре по улицата и сега не е нужно да се връщам до участъка, за да сменям колите. — Помисли малко и попита: — Някога возил ли си се в полицейска кола?
— Не.
— Другия път, когато дойда да говоря с майка ти, ще дойда с полицейска кола. Тогава може да се повозиш с мен, ако искаш.
Момчето се усмихна широко, но с известно колебание, вероятно от горчив опит.
— Обещавам ти, няма да е след много време! — увери го Сейер.
Настани се зад волана и подкара бавно по улицата. В огледалото видя малката ръчичка да му маха.
Все още мислеше за детето, когато минаваше покрай хиподрума от лявата страна и „Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“ от дясната.
— Господ да ти е на помощ, Конрад, ако следващия път не си със служебната кола.
Ема строеше ферма на пода в хола.
Животните стояха подредени в прави редици — светлочервени прасета, крави на червени и бели петна, кокошки и овце. Тиранозавърът наблюдаваше сцената, а главата му с малкото мозък стигаше точно до покрива на хамбара.