Изправи се, отиде до картата на града върху стената и извади две червени карфици. С голяма точност, почти без да търси, постави едната върху блока на улица „Турденшиолд“, а другата — върху „Кралско оръжие“. После седна отново.
— Погледни картата! Три на три метра, това е цялата градска община.
Хвана настолната лампа на Карлсен и насочи светлината към картата.
— Мая Дурбан е намерена убита на първи октомври. Айнарсон е убит на пети октомври. Или поне се налага да предположим, че е тогава. Градът ни, вярно, е запуснат, но не газим в трупове. Само виж колко близо една до друга са карфиците!
Карлсен зяпна. Карфиците светеха като две червени събрани очи върху черно-бялата карта.
— Да, прав си. Но нали не са се познавали, доколкото знаем?
— Много неща не знаем. Знаем ли изобщо нещо?
— Е, чак такъв песимизъм! За начало да вземем ДНК проба от Айнарсон и да я сравним с тази на Дурбан.
— А, не! Все пак не плащаме ние.
Известно време продължиха да се хранят, без да разговарят. Двама мъже, които се харесваха в голяма степен, но мълчаливо. Не вдигаха шум около този факт, но подхранваха взаимните си симпатии с голямо търпение. Карлсен беше с десет години по-млад. Имаше съпруга, на която трябваше да угажда. Затова Сейер стоеше в сянка, убеден, че на колегата му стига семейството, а той го смяташе за свята институция. На вратата се появи жена и прекъсна мислите му.
— Две съобщения — подаде му тя малка бележка. — Освен това се обади Андреасен от ТВ2. Пита дали не искаш да се явиш в предаването „Очевидец“ във връзка със случая Айнарсон.
Сейер замръзна и запримигва с очи.
— Ами… това не е ли по-подходящо за теб, Карлсен? Ти си по-фотогеничен.
Карлсен се ухили. Сейер не понасяше да се явява публично. Беше едно от изключително малкото му слаби места.
— Съжалявам, на семинар съм, не помниш ли? Ще отсъствам десет дни.
— Попитай Скаре. Със сигурност страшно ще се въодушеви. Ще му помогна с каквото мога, само и само да не се озова под кварцовата лампа. Иди му кажи.
Тя се усмихна и изчезна, а той се захвана да чете бележките. Погледна си ръчния часовник. Старите щяха да се отбият в Ярлсберг през уикенда, ако времето се задържеше така хубаво. Плюс да се обади на Юрун Айнарсон. Първо спокойно приключи с храната и върна стола на мястото.
— Ще се разходя малко.
— Боже мой, как остана тук цял половин час! Върховете на обувките ти се покриха с мъх.
— Грешката на повечето хора е, че стоят затворени по цял ден. В тази сграда не се случва нищо, не мислиш ли? Или сигурно греша?
— Не, напълно си прав. Но пък и теб дяволски те бива да си намираш задачи навън. Имаш истински талант за това, Конрад.
— Важното е да използваш въображението си — назидателно обясни Сейер.
— Всъщност… чакай малко!
Притеснен, Карлсен бръкна в джоба на ризата си.
— Получих от жена ми бележка за покупки. В час ли си с женските работи?
— Изпитай ме.
— Тук пише…, след свинска плешка… пише пентилайнърс. Да знаеш какво е това?
— Не можеш ли да се обадиш вкъщи и да питаш?
— Тя не вдига.
— Питай госпожа Бренинген. На мен ми звучи като чорапогащник или нещо подобно. Успех! — той се изкиска и изчезна.
Седна в колата и прокара пръсти през косата си. И тогава се сети. Излезе, заключи и тръгна към една от служебните коли, защото искаше да си изпълни обещанието към малкия Айнарсон. Най-вероятно в момента Микелсен е на работа, като повечето хора. Затова първо се насочи към улица „Росенкранц“. На малката морава пред къщата Юрун Айнарсон простираше пране. Бризът развяваше закачливо пижамка с щампа на Том и Джери и тениска с картинка на Досил. Той се появи пред къщата точно когато тя измъкваше черни бикини с дантела. Остана неподвижна с бикините в ръка, без да е съвсем сигурна какво да прави с тях.
— Имах малко време и дойдох — обясни той учтиво. — Но първо си довършете работата.
Тя бързо простря останалото пране и вдигна легена под мишница.
— Малкият не е ли вкъщи?
— В гаража е — посочи надолу по алеята. — Обичаше да стои при баща си… преди. Гледаше как се грижи за колата. Все още ходи там понякога, седи и зяпа в стената. Ще излезе след малко.