— Ще ги подразним ли малко със сирената?
Ян Хенри кимна.
— Натисни тук! Да видим колко са жадни за новини там, долу! Може да изскочат навън с микрофоните.
Сирената започна да вие тихо, после се усили и проряза тишината. Звукът се удари в хълма на отсрещната страна и се върна обратно. Вътре в колата не се чуваше толкова силно. Но навън воят продължаваше и на един от осветените прозорци се появи първото лице. После още едно. Вратата на верандата в края на сградата се отвори, излезе човек и вдигна ръка срещу слънцето.
— Сигурно си мислят, че има убийство — предположи малкият.
Сейер се изсмя, наблюдавайки колко много хора с пребледнели лица наизлязоха от сградата.
— Май трябва да се поуспокоим. Я виж дали ще можеш да я изключиш!
Детето успя. Очите му светеха от възторг, а бузите му бяха поруменели.
— Как работи?
— Ами, първо се прави електронен въртящ се кръг, който създава четирипосочен импулс, той от своя страна се усилва и се пуска по високоговорител.
Ян Хенри кимна.
— Варира от осемстотин до хиляда и шестстотин оборота. Така силата на звука нараства, за да се чува все по-добре.
— Във фабриката за сирени?
— Да, точно. Във фабриката за сирени. В Америка или Испания. А сега, Ян Хенри, ще си вземем сладолед.
— Да, полага ни се сладолед. Нищо, че не хванахме нито един престъпник.
Отново поеха по главния път и завиха наляво към центъра на града. Сейер спря до хиподрума, паркира и бутна момченцето пред себе си към павилиона. Наложи се да му помогне с опаковката, залепила се здраво за сладоледа. Седнаха на слънчева пейка. Ядяха шумно. Малкият си беше избрал крем сладолед, червено-жълт с шоколад отгоре, а Сейер, както винаги — ягодов. Никога не беше виждал причина да променя избора си.
— Ще се връщаш ли на работа?
Със свободната си ръка Ян Хенри избърса сока и захарта от брадичката си.
— Да, но първо ще отида при един човек. На улица „Ерик Бьоренсен“.
— Престъпник ли е?
— О, не! — Сейер се усмихна. — Май не е.
— Ама ти не си напълно сигурен. Може ли да е престъпник?
— Да…, не… може да се окаже такъв. Затова отивам при него. По-скоро, за да се убедя, че не е. И да го зачеркна от списъка. Ние правим така до момента, когато в списъка остане само едно име.
— Сигурно много ще се стресне, като те види с тази кола.
— Да, несъмнено. Всеки се стряска. Интересно е, че всички хора имат гузна съвест за нещо. И когато неочаквано се появя на вратата, виждам как се мъчат да се сетят за какво ли ги търся. Не е хубаво да се смея на тази реакция, но понякога не мога да се сдържа.
Момченцето кимна, доволно, че е в компанията на умен полицай. Изядоха сладоледите и тръгнаха обратно към колата. Сейер взе хартиена салфетка от павилиона, избърса устата на детето и му помогна да си сложи колана.
— Мама и аз ще ходим в града, за да вземем видеокасети. За всеки по една.
Сейер увеличи скоростта и провери радиовръзката.
— Какво ще гледаш? Филм за престъпници?
— Да. „Сам вкъщи“ 2. Първата част съм я гледал два пъти.
— С автобус ли пътувате сега, когато нямате кола?
— Да, по-дълго време пътуваме, но не е голям проблем, защото имаме много време. Преди, с татко… когато имахме кола, за секунди отивахме и се връщахме.
Бръкна с пръст в носа си и взе да тършува.
— Татко много искаше да има „Бе Ем Ве“. Беше ходил да го гледа. Едно бяло. Само ако онази жена беше купила „Опел“-а!
За малко Сейер излезе от пътя. Сърцето му подскочи силно, но бързо се овладя.
— Какво каза, Ян Хенри? Че не слушах много внимателно.
— Една жена. Искаше да купи нашата кола.
— Той говорил ли е за това?
— Да. В гаража. Онзи ден, последния ден, когато беше вкъщи.
— Жена?
Сейер усети тръпки по гърба.
— А той спомена ли името й?
Погледна в огледалото и смени платното. Притаи дъх.
— Да, беше записал името на една бележка.
— Така ли?
— Ама аз вече не го помня, беше толкова отдавна.
— На бележка? Ти видя ли я?
— Да, видях я. Беше в джоба на гащеризона му. Лежеше под колата, а аз седях на пейката както обикновено. Май не беше точно бележка, а лист. Или по-скоро половин лист хартия.
— Казваш, че си я видял. Той извади ли я от джоба си?