— Да. От предния джоб. Прочете името, а после…
— После я върна обратно в джоба?
— Не.
— А, хвърли я?
— Не помня какво направи — призна детето тъжно.
— Ако се напънеш и помислиш, дали ще се сетиш?
— Не знам.
Детето погледна сериозно полицая, защото започна да разбира колко е важен въпросът.
— Ако се сетя, ще ти кажа — обеща то.
Стигнаха до зелената къща.
— Знам, че трябва.
— А пък ако се сетиш нещо за тази жена, независимо какво, кажи на мама да ми се обади.
— Добре. Ако се сетя… Обаче беше отдавна.
— Да, така е. Но ако се постараеш и мислиш за едно и също нещо всеки ден, може да се сетиш за момент, който си мислиш, че си забравил.
— Чао.
— Доскоро — махна Сейер.
Обърна колата и видя в огледалото как момченцето се затича към къщата.
„Трябваше да се сетя, че детето знае нещо“, помисли си той. „Постоянно е стояло с баща си в гаража. Никога ли няма да се науча!“
Жена.
Мислеше за това, докато паркира до Съдебната палата и извървя няколкото метра до улица „Ерик Бьоренсен“. Възможно е да са били двама. Жената да го подмами да излезе, а мъжът да е свършил мръсната работа. Но защо?
На улица „Ерик Бьоренсен“ № 6 се намираше предприятие, където продаваха санитарни стоки. Затова Сейер влезе на № 5 и откри Й. Микелсен на втория етаж. Беше вкъщи, защото бе безработен. Мъж на около двадесет и пет години със скъсани на коленете дънки.
— Познавате ли Егил Айнарсон? — попита Сейер, наблюдавайки реакцията му. Седнаха от двете страни на кухненската маса. Микелсен избута настрана купчинка с тото фишове, солница и брой на „Ние, мъжете“.
— Айнарсон? Звучи ми наистина познато, но не знам защо. Айнарсон. Прилича на исландско име.
Едва ли криеше нещо. Беше загуба на време да седи на маса, покрита с карирана мушама, за да стигне до задънена улица.
— Мъртъв е. Открит е в реката преди няколко седмици.
— А-а-а-а, да!
Мъжът разтърка тънката златна халка на ухото си и разтърси глава.
— Четох във вестника. Убит е с нож. Да, да, в такъв случай се сещам за Айнарсон. Започнахме да живеем като американците, отвсякъде ни залива тяхното влияние, ако ме питате.
Сейер нямаше такова намерение. Мълчеше и наблюдаваше любопитно младото лице. Опънатата на опашка права коса му отиваше изключително. Много малко успяваха да изглеждат толкова спокойни, все едно всичко е наред. Боже, колко малко бяха!
— Само че аз не го познавах.
— Не знаете ли каква кола е имал?
— Кола? О, не, откъде да знам?
— Имал е „Опел Манта“, осемдесет и осма година. Необичайно добре поддържана. Купил я е от вас, преди две години.
— По дяволите! Това ли е той?
Микелсен поклати глава замислено.
— Ами да, затова ми звучеше познато. Гадна работа.
Заигра се с кутия никотинови дъвки, завъртя я върху масата и я вдигна отново.
— Как се добрахте до това?
— Подписали сте договор, както е нормално. Бяхте ли пуснали обява във вестника?
— Не, карах колата с обява на стъклото. Тези пари ги похарчих отдавна. Минаха два дни и той се обади. Комичен тип. Беше спестявал цяла вечност и плати в брой.
— Защо искахте да я продадете?
— Не исках. Останах без работа и се наложи да я продам.
— Сега нямате кола, така ли?
— Имам. Стар „Ескорт“, купих го на търг. Но почти не го карам, нямам пари за бензин, докато вземам социални помощи.
— Да, разумно е от ваша страна.
Сейер се изправи.
— Не, никак не е разумно, ако ме питате!
Двамата се усмихнаха едновременно.
— Помагат ли? — Сейер кимна към пакета с дъвки.
Младежът се замисли за момент:
— Ами да, горе-долу, но човек се пристрастява към тях. А и са скъпи. И имат отвратително гаден вкус, все едно дъвчеш фас.
Сейер си тръгна, зачеркна името на Микелсен от началото на списъка и го записа последно. Прекоси улицата. Усети топлината от слънцето през коженото яке. Беше най-хубавото време. Лятото беше далече, но той мислеше за него: мечтаеше за вилата на Сандойа, за слънце, море и солена вода, за вкуса от всички предишни лета и хубавите ваканции. Същевременно изпитваше слаба тревога заради горчивия опит през летата с дъжд и вятър, които не бяха никак малко. Но пък през слънчевите лета намираше покой, тогава сърбежите не бяха толкова силни.