— Ще отнеме време. Тук сме сто и петдесет души. Да ви се обадя по-късно?
— Предпочитам да почакам.
— Добре тогава.
Гласът беше заместен от кръчмарска песен — „Докато мъжът ми беше за бира“. Всъщност беше мило, помисли си Сейер. Във всеки случай по-добре от обикновена музика. Вариантът на песента беше датски, с акордеон. Колко весело!
— Да, точно така.
Мъжът се изкашля.
— Там ли сте? Регистрирал се е много късно през един ден от октомври. На втори октомври. Дошъл е в девет и половина. Сигурно се е успал. Момчетата, които работят тук, седят често в кръчмата.
Сейер забарабани с пръсти.
— Ами, благодаря ви! Сега се сещам и за друго. Госпожа Айнарсон е останала сама с шестгодишния си син, а все още не е получила никакво обезщетение от вас. Вярно ли е?
— Ами, май да.
— И защо? Айнарсон има застрахователен договор при вас, нали?
— Да, да, разбира се, но не знаехме какво е станало. А правилата са много ясни. Случва се някой да избяга. В днешно време хората правят какво ли не.
Сейер отвърна сухо:
— Тогава навярно щеше да заколи кокошка или нещо подобно с цел да остави следи в колата. А предполагам, че сте получили подробна информация.
— Да, вярно е. Обещавам ви да разгледам случая приоритетно. Вече разполагаме с необходимото.
Почувства се притиснат. Северният говор се усещаше все по-отчетливо.
— Разчитам! — лаконично заключи Сейер.
Поклати замислено глава. Макар и странно, имаше вероятност да е случайност. Айнарсон се беше успал точно в този ден — един ден след убийството на Мая Дурбан.
За да стигне до „Кралско оръжие“, трябваше да мине по моста. Караше бавно и се възхищаваше на скулптурите от двете страни, разположени на няколко метра една от друга. Представляваха жени в процес на работа — жени със съдове за вода на главата, със сукалче на ръце или танцуващи жени. Фантастично представление високо над мръсната река. Зави надясно край стария хотел и бавно навлезе в еднопосочната улица.
Паркира и заключи. В притъмненото заведение въздухът беше тежък. Стените, мебелировката и целият инвентар бяха пропити с тютюнев дим и пот — бяха се настанили дълбоко в дървото и придаваха на кръчмата онази атмосфера, заради която гостите идваха. Оръжието на краля наистина висеше по ламперията на стените: стара сабя, револвери и пушки, дори много хубав стар лък. Спря до бара, очите му все още привикваха към тъмнината. В края на заведението видя двойна въртяща се врата. В същия момент оттам се появи набит мъж в бяла готварска риза и пепитени панталони.
— Вие ли сте управителят?
На Сейер му хареса старомодният готварски костюм. Като цяло обичаше традициите.
— Да, аз съм. Не купувам обаче на вратата.
— Полиция — осведоми го той.
— Това е нещо друго. Само да затворя фризера.
Изчезна отново вътре. Сейер се огледа. В кръчмата имаше дванадесет маси, разположени в полукръг, и всяка побираше по шест души. В момента нямаше никой, пепелниците бяха празни, а в свещниците нямаше свещи.
Готвачът и същевременно управител се върна през въртящата се врата и кимна предразполагащо. Беше свалил готварската шапка. Косата му — пригладена с брилянтин или гел, или друго фиксиращо средство — блестеше в черно като череп на торен бръмбар. Само ураган би могъл да повдигне кичур коса и да го захвърли в супата. „Много практично!“ — помисли си Сейер.
— Всяка вечер ли сте тук?
Мъжът приседна на един от високите столове пред бара.
— Да, господине, всяка вечер. С изключение на понеделник, когато е затворено.
— Много неудобно работно време, предполагам. Всяка нощ стоите до два часа, а?
— Ако човек има съпруга, деца, куче, кола, лодка и вила в планината — да, наистина е неудобно. Аз обаче нямам нищо подобно. — Усмихна се широко. — За мене е идеално. При това ми харесва. Всички тези момчета, които идват… Нали разбирате, като едно голямо семейство сме!
Направи кръг с ръце, като прегърна въздуха и подскочи леко, за да се настани по-добре на стола.
— Хубаво е!
Ниският мъж в карирани панталони предизвика усмивката на Сейер. Беше четиридесет и няколко годишен, бялата риза беше ослепително чиста, както и ноктите му.