— Не, беше твърде изискана, за да идва често. Много рядко съм я виждал да идва, изпиваше един коняк за нула време и изчезваше. Според мен нямаше много свободно време. Активно момиче. Страшно упорита.
— Постоянните клиенти обсъждаха ли случилото се?
— Убийството падна насред заведението като кравешко лайно и те го премятаха седмици наред. Хората навсякъде са еднакви.
Сейер слезе от високия стол.
— Вече не идват ли?
— А, напротив, идват, но вече няма никаква система. Не идват заедно. Поръчват само по две големи и се прибират. Извинете, не ви предложих питие — изведнъж се сети той.
— Нека си запазя правото за друг път. Може да се отбия някой път за половин литър. Бива ли ви да готвите?
— Елате някоя вечер и опитайте шницел „Кордон Бльо“.
Сейер излезе от заведението и спря рязко, защото светлината го блъсна в очите. Готвачът вървеше след него.
— След убийството на Дурбан тук висяха ченгета. Едно английско денди със завит мустак.
— Карлсен — усмихна се Сейер. — Той е от Хоксунд.
— Абе, хубаво, това го приемам.
— Направи ли ви впечатление през онази вечер дали някой от тях изчезна и се върна по-късно?
— Трябваше да ме попитате — ухили се той. — Но за това не мога да се сетя сега. Те непрекъснато излизаха и влизаха, а освен това мина половин година. Често си тръгваха около седем и се връщаха по-късно, за да си допият. Случваше се и Айнарсон да отива да си купи „Егебертс“, аз не продавам. Ама тази вечер, хич не си спомням. Дано ме разбирате.
— Благодаря ви за разговора! Беше ми приятно.
На път за вкъщи спря на спирка „Фина“. Влезе в магазина и си избра вестник от статива. На щанда стоеше русо, хубаво момиче с къдрава коса. Кръглите й загорели бузи приличаха на току-що изпечени хлебчета. Не изпита друго, освен бащински чувства — беше едва около седемнадесетгодишна.
— Този хубав костюм, с който си облечена — посочи той, — имам същия вкъщи, в гаража.
— Така ли? — тя се усмихна въпросително.
— Да знаеш дали ги има в детски размери?
— Боже, откъде да знам!?
— Няма ли кого да попиташ?
— Да, има…, но ще трябва да се обадя.
Той кимна и отвори вестника, докато тя набираше номера. Харесваше му миризмата в магазина на „Фина“: смесица между петрол и шоколад, тютюн и бензин.
— Най-малкият е за десетгодишно дете. Струват двеста двадесет и пет крони.
— Ще поръчате ли един за мен? Най-малкия. Сигурно пак ще е голям, но той ще порасне все пак.
Постави картата си на бара, благодари й, плати вестника и излезе. Когато се прибра, извади от хладилника кутия с готова кисела каша „Тине“ — беше много вкусна. Не умееше да готви добре, винаги Елиза го беше правила. Вече не го интересуваше. Преди глада се появяваше като гъделичкащо всмукване в стомаха му, особено когато си представяше какво е сложила в тенджерите Елиза. Сега гладът се обаждаше, сякаш лаеше куче, и той му подхвърляше някоя „кучешка радост“. Но пък много го биваше да мие чинии. През целия съвместен живот, продължил повече от двадесет години, само той миеше чиниите. Настани се до кухненската маса и бавно започна да яде кашата. Мислите му запрепускаха и се спряха на Ева Магнус. Търсеше претекст да я извика отново на разпит, но така и не откри. Дъщеря й вероятно е връстница на Ян Хенри. Бащата ги беше изоставил и едва ли е срещал Мари Дурбан някога. И все пак не е забранено да поговори с него, защото жена му сигурно е споменавала приятелката си. Сейер знаеше, че всеки втори уикенд момиченцето прекарва при баща си, значи вероятно той живееше в района. Опита се да си спомни името, но не успя. Но пък има начин да го намери. Ей така, за всеки случай, човек никога не знае. Ново име в списъка. Разполагаше с достатъчно време.
Нахрани се, остави чинията под чешмата и тръгна към телефона. Обади се в клуба, за да си запише час за скачане в събота, в случай че не духа твърде, както спомена, защото не понасяше вятър. После отвори указателя на Магнус и прокара пръст по колоната с имена. Както и предполагаше, разпозна името, щом го видя: Юстайн Магнус. Инженер. Адрес: „Лиле Фруденлунд“. Отиде пак до кухнята, наля си голяма чаша кафе и се върна на стола в хола. Колберг дойде веднага и положи глава на краката му. Отвори вестника и насред едно разпалено изявление за Европейския съюз заспа.
Ема си беше отново вкъщи и затова Ева си позволи да си отдъхне. През цялото време мислеше за едно и също нещо, а присъствието на детето с всички ангажименти и прищевки щеше да й се отрази добре. Сега оставаше само да чака. Хвана дъщеря си за ръка — меката пълна ръчичка — и я настани в колата. Не й спомена нищо за розовата ученическа чанта, която я чакаше при дядо й. Щеше да е изненада. Не искаше да му отнеме удоволствието да чуе щастливите викове — и без това не бяха много в живота му. Ема се настани отзад и сама си закопча колана. Кафявото й костюмче с панталон много й отиваше. Ева й направи и прическа. Баща й не живееше далече, едва ли имаше половин час път с кола, но само след пет минути Ема започна да мрънка. Ева се ядоса. С опънати до крайност нерви се дразнеше от дребни неща.