— Ще ми купиш ли сладолед?
— Едва сме седнали в колата. Нека поне веднъж да отидем при дядо, без да спираме и да купуваме нещо.
— Само един крем сладолед.
„Много си дебела“, помисли си Ева. „Не бива да ядеш толкова често.“
Никога не натякваше на Ема, че е дебела. Знаеше, че малката не го съзнава и ако някой ден й го каже, пълнотата й ще се превърне в истински проблем. Ема щеше да я забележи сама.
— Нека първо да излезем от града — предложи кратко тя. — А и дядо чака. Сигурно е приготвил вечеря. Не бива да си разваляме апетита.
— Как може да се развали апетит? — не разбираше Ема. Това състояние й беше непознато — тя постоянно имаше апетит. Ева не отговори. Мислеше за училището: ето, ще започне съвсем скоро и тогава дъщеря й ще мине през училищния лекар. Дано да има и други деца със същия проблем. В клас от двадесет и шест ученика е напълно възможно. Странно, че мислеше за бъдещето, защото самата тя едва ли ще участва в него. Навярно Юстайн ще оправи щръкналата коса, ще хване пухкавата ръчичка и ще я заведе до училище.
Колите се движеха в неспирен поток. Внимаваше да не превишава разрешената скорост. С маниакална осторожност следеше да не привлича внимание и никой да няма повод да я спре. Отдалечавайки се от центъра, минаха край бензиностанция „Есо“.
— Мамо, виж, там е удобно да спреш, за да си купим сладолед!
— Не, Ема, бъди послушна!
Гласът й прозвуча остър. Ева видя лицето й в огледалото — кръгли бузи и широка брадичка, наследена от баща й. Гледаше сериозно и не подозираше за бъдещето, за това, през което щеше да мине, ако…
— Оттук виждам асфалта — обади се внезапно Ема. Наведена напред, гледаше право в пода на колата.
— Знам. От ръждата е. Ще си купим нова кола, но още не мога…
— Ама нали сме добре с парите? Сега сме добре с парите, нали, мамо?
Погледна в огледалото. Зад тях нямаше коли.
— Да — отвърна тя кратко.
През останалата част от пътя мълчаха.
През деня баща й беше излизал и бе оставил вратата отключена. Видя старата „Аскона“ отдалече. Звъннаха веднъж и направо влязоха. Той имаше проблеми с краката и се движеше много бавно. Ева го прегърна и го притисна силно, както обикновено. Миришеше на цигари „Плейър“ и на тоалетна вода за след бръснене. Ема чакаше реда си.
— Моите момичета! — възкликна радостен и добави: — Не е хубаво да си толкова слаба, Ева! В тези дрехи приличаш на черна дъска.
— Благодаря за комплимента, но и ти не си точно закръглен. Ясно е на кого съм се метнала.
— Е, да. Добре, че някои са достатъчно разумни да се наслаждават на живота — отбеляза той и прегърна със слабата си ръка Ема през кръста. — Отиди в работната ми стая. Там има подарък за теб.
Тя се отскубна и хукна веднага. След малко радостният й вик огласи цялата къща.
— Розова! — извика тя и се върна тромаво.
„Наистина стои ужасно на червената й коса“, помисли си Ева. Кафява щеше да е по-добър избор. Опита се да потисне мрачните мисли, които се прокрадваха и взимаха превес над всичко.
Баща й беше поръчал пиле от магазина и Ева му помогна да сложат масата.
— Защо не останете да спите? — попита той умолително. — Така ще пийнем малко червено вино, както едно време. Скоро ще забравя как да се държа пред хора. Само вие идвате при мен.
— Юстайн никога ли не идва?
— Идва, идва, но рядко. Не мога да кажа нищо лошо. Обажда се, пише картички. Много обичам Юстайн, като цяло беше страхотен зет. И майка ти все това повтаряше.
Ема пиеше джинджифилова газирана напитка и съсредоточено ядеше пилето. Дядо й имаше нужда от помощ да сервира храната. Когато беше сам, ядеше най-вече супа, но това не го спомена. Ева почисти месото, отстрани костите и наля вино — вино „Канепа“, единственото, което можеше да пие заради стомаха си, но затова пък пиеше в големи количества. Междувременно Ева сложи в чинията на Ема още храна. Знаеше, че не бива да го прави, но докато пред детето имаше ядене, вероятността да се сети за трупа в реката беше малка.