— Спиш ли с някого в момента, момичето ми? — неочаквано я попита той.
Ева ококори очи:
— Не, Боже, няма с кого.
— Няма, но ще се появи.
— Може да се живее и без това — зае отбранителна позиция тя.
— Не ги разправяй на мен, аз съм вдовец от четиринадесет години.
— И какво — от четиринадесет години не си го правил? Познавам те.
— Знаеш, че не е истина — измърмори той и отпи от виното.
— А пък аз не мога да забърша някой на улицата — отбеляза тя и заби зъби в препечената пилешка кълка.
— Можеш, разбира се. Само трябва да го поканиш на вечеря. Повечето биха се съгласили, сигурен съм. Ти си хубаво момиче, Ева. Малко си слабичка, но хубава. Приличаш на майка си.
— Не, приличам на тебе.
— Продаваш ли картини? Много ли работиш?
— Не. И да.
— Кажи, ако имаш нужда от пари.
— Не, нямам. По-точно вече свикнахме да се справяме с малко.
— Преди не можехме да ходим в „Макдоналдс“ — уточни Ема високо. — Сега можем!
Ева усети как се изчервява. Стана й неприятно, защото баща й не само я познаваше, но беше и проницателен.
— Имаш ли тайни от мен?
— Почти на четиридесет съм. Разбира се, че имам тайни.
— Е, тогава ще си мълча, но Господ да ти е на помощ, ако имаш нужда от нещо и не ми казваш. Ще се разсърдя много, да знаеш!
— Знам — усмихна се тя.
Довършиха вечерята, без да говорят. После тя изпразни бутилката в чашата на баща си и прибра масата. Работеше бавно. Мислеше си, че навярно за последен път шета в къщата на баща си. Отсега нататък винаги щеше да мисли така.
— Почини си малко на дивана. Ще направя кафе.
— Имам ликьор — обади се той с пресипнал глас.
— Добре, ще го намеря. Отиди и си легни. Ще измия чиниите и ще почета на Ема. По-късно може да изпием още една бутилка вино.
Той се опита да се изправи — струваше му голямо усилие и тя го хвана под ръка. На Ема й хрумна да му попее, за да заспи по-бързо. Той се усмихна — щяло да бъде удоволствие за него. Ева отиде в кухнята, пъхна няколко банкноти в буркана, оставен в шкафа, и напълни мивката с вода. След малко гласът на Ема ехтеше из цялата къща. Тя пееше: „Трябва да се разделим, Юханес“. Ева се надвеси над мивката, а сълзите от смях потекоха от очите й и се сляха с плача.
Вечерта тя го зави с одеяло и постави няколко възглавници около него. Изгасиха по-силните лампи и останаха да стоят в полумрак. Ема спеше в другата стая, през отворената врата чуваха лекото й хъркане.
— Липсва ли ти мама? — погали тя ръката му.
— Всеки час от денонощието.
— Мисля, че сега тя е тук.
— Естествено, че е. По един или по друг начин. Не знам точно по какъв, не разбирам от тези неща.
Той се протегна през масата, за да си вземе цигара. Тя му я запали.
— Защо не беше щастлива, според теб?
— Не знам. Вярваш ли в Бог? — продължи тя.
— Не ставай смешна!
Умълчаха се за дълго. Той постоянно отпиваше от червеното вино и тя знаеше, че той ще заспи на дивана и ще се събуди с болки в гърба. Винаги ставаше така.
— Когато порасна, ще се омъжа за теб — обеща тя уморена. Затвори очи със съзнанието, че и тя ще заспи, както седи на дивана, с глава на облегалката. Нямаше сили да се съпротивлява. Докато седеше в хола на татко, се чувстваше в безопасност. Както когато беше малка и той можеше да я защити. Сега вече не можеше, но чувството си оставаше все така хубаво.
Сейер се събуди със схванат врат. Често се случваше да заспи на стола след вечеря, а краката му бяха вир-вода. Кучето ги беше олигавило. Влезе в банята. Съблече се бавно, без да поглежда в огледалото, и се мушна под душа. Лицето му се изкривяваше в гримаса при всеки досег на тялото му с плочките. Бяха от винил — пожълтели с времето — и имитираха мрамор. Не можеше да си представи нещо по-грозно за стените в банята. Елиза хленчи с години да ги смени. И тя ги смяташе за ужасни. Добре, добре, ще ги сменим на пролет, Елиза. И така годините минаха. А когато тя се разболя и легна на легло, отслабнала и без коса като старица, го обзе отчаяно желание да се заеме с проклетата баня. Но тя поклати глава — искаше той да седи до нея. „После ще имаш достатъчно време за банята, Конрад“ — каза му тя отпаднала.