Той вдигна поглед.
— Не знаехте ли?
— Не — отвърна той бавно. — Тя, тя… разбирам. Ами, вероятно не е трябвало да научавам — предположи Магнус.
Сейер се учуди.
— Да ви е познато името Егил Айнарсон? — Отпиваше от чашата съвсем спокойно, защото все пак се намираше в къща на невинността, а това беше голямо облекчение.
— Не, не мисля. Освен ако не е онзи мъж, който лежеше в реката преди няколко седмици.
— Да, точно той.
— Аха. Е, тогава ми е познато. Научих цялата история.
Извади от джоба на ризата си лула в махагонов цвят и затърси кибрита по масата. Софи с пищните форми кръжеше наоколо. Държеше пакетче фъстъци в едната ръка, а с другата бъркаше в шкафа, за да извади купичка. Сейер не понасяше фъстъци.
— Не знам кой може да го е направил. Във вестника имаше снимка — загаси клечката кибрит, дръпна силно няколко пъти и изпусна дима. — Въпреки че живеем в малък град, представа нямам кой би го направил. Нито пък Ева.
— Ева?
— Тя го е видяла отблизо, така да се каже. Макар точно тогава да е бил неузнаваем… Мислех си, че това е причината да дойдете. Защото тя е намерила трупа, тя и Ема. Било е страшно неприятно, но разговаряхме. С дъщеря ми — добави той. — Тя е тук всеки втори уикенд. Дано най-накрая е забравила случилото се. Но човек не може да бъде сигурен, що се отнася до децата. Понякога премълчават нещо само заради нас, възрастните.
Най-сетне попадна на свестен тип. Сейер се загледа в шумящото безалкохолно и за първи път потърси думи.
— Вашата бивша съпруга… е намерила трупа на Айнарсон?
— Да. Предполагах, че знаете. Тя ви се е обадила и ви е уведомила. Не е ли това причината да сте тук? — учуди се той.
— Не — отговори Сейер. — Обади ни се възрастна жена. Казва се Маркестад, мисля. Ерна Маркестад.
— Така ли? Значи в суматохата са ви се обадили няколко души. Но Ева и Ема са го открили първи. Обадили се на полицията от телефонна кабина. Ема ми разказа цялата история. Разхождали се по алеите край реката. Често ходят там, защото Ема страшно обича.
— Ема ви го разказа, а не Ева?
— Ами, да. Не го спомена веднага. По-късно разговаряхме за това.
— Не ви ли се вижда странно? Аз, всъщност, не знам доколко общувате, но…
— Да, общо взето е странно — съгласи се Магнус тихо. — Че не ми каза тя. С нея говорим много. А Ема ми разказа в колата, когато идвахме насам. Разхождали се покрай реката и го видели да се носи близо до брега, горкият. Хукнали и се обадили от телефонна кабина. После хапнали в „Макдоналдс“. Между другото, Ема смята мястото за рая на земята — усмихна се той широко.
— Не са ли изчакали нашите хора да дойдат?
— Не, със сигурност не. Но…
За момент настъпи мълчание и за първи път Юстайн Магнус изглеждаше замислен.
— Определено не е честно от моя страна да издавам Ева. Да обсъждам какво казва и какво не казва. Сигурно си има причини. Вероятно сте получили няколко обаждания, но сте регистрирали само едно. Възможно ли е?
Сейер кимна. Вече успя да си нахвърли някои предположения и сега си беше възвърнал обичайното изражение.
— Да. Трупът му е бил насред града. Със сигурност са го видели и други. Понякога в участъка е много напрегнато, особено с наближаването на уикенда. На моменти не сме напълно концентрирани, трябва да призная.
Лъжеше с лекота, докато се чудеше дали е било просто небрежност, или не.
От благоприличие остана да разговоря с Магнус още малко. Отпиваше малки глътки от безалкохолното, но не докосна фъстъците.
— Значи сега имате две неразкрити убийства?
Изстиска капка лепило, за да залепи коленната става от тънък фурнир.
— Да. Понякога по чиста случайност никой нито вижда, нито чува нещо. Или не смятат, че е важно. Или са толкова настървени за публична изява, че ни заливат с какви ли не съмнителни показания, или от голям страх да не се изложат решават да премълчат. Надеждната група по средата е твърде малобройна, за съжаление.
— Това е апатозавър — неочаквано се усмихна Магнус и вдигна гущера. — Дълъг е дванадесет метра. Две хиляди зъба и мозък с големината на портокал. Можел е и да плува. Не завиждам на този, който го е срещнал в гората.
Сейер се усмихна.
— И като заговорихме, тези чудовища от миналото са завзели обществото ни до такава степен, че не бих се учудил, ако някое от тях изневиделица отхапе комина на къщата.