— Разбирам за какво говорите. Имам внук на четири години.
Магнус завърши разговора с думите:
— Смятам, че Ева е помогнала с каквото може. Те все пак бяха близки приятелки. Можеха да минат през трупове една за друга.
Сигурно, помисли си Сейер. Сигурно точно за това става дума.
Настани се отново в колата и за няколко минути огромното щастие на Колберг от повторната среща отмина; кучето се радваше така, сякаш стопанинът му се връщаше от Южния полюс. Междувременно Сейер си представяше как Магнус се втурва да се обади на бившата си съпруга. Точно това не биваше да става. Трябваше да се появи неочаквано. Въпреки всичко няма да й остави много време за подготовка. Ще му отнеме петнадесет минути да стигне от „Фруденлунд“ до „Енгелстад“. Дали не е по-добре първо да говори с дежурния и да провери обаждала ли се е? Може ли по някаква причина обаждането да не е било отбелязано? Не допускаше такъв пропуск за възможен. Всички полицаи с нормални умения знаеха, че нерядко самият виновник звъни и затова винаги питаха за име и адрес. Ако не получеха такава информация, разговорът се отбелязваше в книгата с дежурства като анонимен, с дата, час и пол. Караше с умерена скорост и нито за миг не се поддаде на изкушението да натисне педала. Може пък за късмет да я хване по средата на разговора й с Юстайн Магнус, докато тя се мъчи да измисли основателно извинение. Умът му не го побираше как някой ще открие труп в реката, ще свие рамене и ще отиде да хапне в „Макдоналдс“?
Съвсем на шега набра по мобилния телефон номера на къщата, която току-що беше напуснал. Линията даваше заето.
Завивайки по улицата, видя тъмната къща и празния двор. Колата я нямаше. Спря за малко и преглътна разочарованието си. Да видим сега. Завесите са на мястото си, значи не се е преместила, утеши се той. Запали отново колата и тръгна бавно, погледна си часовника и реши да отиде за малко до гробището. Обичаше да ходи там често и да наблюдава как снегът намалява. Започваше да прави планове какво ще засади напролет. Защо не иглики, ще стоят добре до виолетовия минзухар, който ще се покаже всеки момент, само да стане малко, съвсем малко по-топло.
Църквата, голяма, внушителна и керемиденочервена, се извисяваше надменно над града. Никога не му беше харесвала особено, намираше я за твърде натруфена, но нямаше къде другаде да я погребат. Надписът върху надгробната плоча от червен тулит съдържаше единствено името й — Елиза. С много големи букви. Той не искаше да има дати и години. Така би се превърнала в една от многото, а тя не беше. Разрови леко с пръст земята и видя първите жълто-зелени пъпки. Много се зарадва, че тя има компания. Остана загледан в тях известно време. Това е най-самотното място на света — гроб само с една плоча.
— Какво е усещането да лежиш тук, Колберг? Как мислиш? Дали е студено?
Кучето го загледа с черните си очи и наостри уши.
— Вече има гробища и за кучета. Преди се смеех, но вече съм на друго мнение. Сега имам само теб.
Погали кучето по голямата глава и въздъхна тежко.
Тръгна към колата. По пътя мина покрай гроба на Дурбан, който беше напълно запустял, с изключение на една туфа изсъхнал кафяв пирен. Трябваше да се махне оттам. Бързо се наведе, събра изсъхналите треви и заби нокти в земята пред плочата — показа се тъмна влажна пръст. Хвърли пирена в контейнера за смет до чешмата. После се качи в автомобила и съвсем импулсивно потегли към участъка.
Дежурен беше Скаре. Седеше и четеше евтин роман с кървава корица.
— През нощта срещу втори октомври — започна Сейер директно, — е избухнала кавга в „Кралско оръжие“ и почти сме прибрали един в изтрезвителното.
— Почти?
— Да, в последния момент му се е разминало. Искам да знам името му!
— Ако е било записано, имаш го!
— Отървал го е приятел. По-точно Егил Айнарсон. Това сигурно е записано в рапорта. Прякорът му е Педик. Провери!
— Спомням си го.
Скаре веднага затрака по клавиатурата, за да търси, а Сейер чакаше. Вечерта най-сетне бе дошла, уискито му го очакваше. Тъмнината падна върху прозорците, сякаш Съдебната палата беше клетка за папагали, покрита с одеяло. Всичко утихна. Скаре пишеше ли, пишеше. По монитора очите му проследяваха кражби с взлом, семейни скандали и откраднати колелета. Служеше си с десет пръста.
— На курс ли си ходил? — попита Сейер.
— Арон — отговори той. — Петер Фредрик Арон. Улица „Толбю“ № 4.