Сейер си записа името мислено, изтегли с върха на обувката си най-долното чекмедже на шкафа и постави крак отгоре.
— Разбира се. Свързахме се с него, след като Айнарсон беше обявен за изчезнал. Петер Фредрик. Ти говори с него, нали?
— Да, точно така. Говорих с няколко от тях. Един се казваше Арвесен. Така мисля.
— Спомняш ли си нещо за Арон?
— Естествено. Спомням си, че не го харесах. Беше много нервен. Спомням си, че се учудих, защото е имал голяма кавга с Айнарсон, за която научих по-късно от Арвесен. Говореше много ласкаво за Айнарсон: и на муха не би навредил и ако нещо му се било случило, то се дължало на огромно недоразумение.
— Направи ли рутинна проверка на досиетата?
— Да. Арвесен има глоби за превишена скорост, Айнарсон е разорен, а Арон има присъда за пиянство.
— Доста добра ти е паметта, Скаре.
— Така е.
— Какво четеш?
— Криминале — повдигна вежди. — Не ми казвай, че не четеш криминални романи, Конрад.
— Боже мой, не! Или по-точно вече не чета. Преди се случваше. Когато бях по-млад.
— Този е наистина добър — Скаре размаха книгата във въздуха. — Много различен, не мога да се откъсна от него.
— Съмнявам се.
— Трябва да го прочетеш. Ще ти го дам, когато го свърша.
— Не, благодаря. Не ме интересува. Вкъщи съм натрупал камара хубави криминалета. Ще ти дам някои, щом обичаш такива книги.
— Да не са много стари?
— Горе-долу колкото теб — усмихна се Сейер и ритна леко чекмеджето. То се затвори с трясък.
И така, съботата донесе ясно и тихо време. С навлизането в зоната на летище „Ярлсберг“ Сейер веднага прикова поглед във ветропоказателя, наподобяващ огромен използван презерватив, който се удря свободно в стълба, на чийто връх бе разположен един от боговете. Паркира, заключи и извади парашута от багажника. Носеше си костюма в найлонов плик. „Изключителен ден, сигурно ще скоча два пъти“, помисли си той. Недалеч забеляза доста от младежите в пълна готовност на платнището за подготовка. Имаха лилави, червени и тюркоазени костюми, тесни като трика за каране на зимни кънки, а парашутите приличаха на напълнени малки раници.
— Тези неща в епруветки ли ги купувате? — попита той и огледа младите слаби тела, по които всеки мускул или липса на такъв се очертаваше ясно под тънката материя.
— Абсолютно — отговори младеж със светъл перчем. — С палатката не може да се набере скорост. — Имаше предвид работния гащеризон.
— Но пък ти сигурно набираш достатъчно добра скорост на работа.
— Може да се каже. Този намалява скоростта до известна степен.
Пусна костюма и парашута на земята и се загледа нагоре в небето, заслонил очи с ръка срещу слънцето.
— А с какво ще летим?
— С „Чесната“. Петима наведнъж, възрастните скачат първи. Хоугер и Бьорнеберг ще скочат по-късно. Ако искаш, включи се в една малка трио формация. Като гледам, ти си в същата категория килограми. Иначе ще забравиш всички трикове.
— Ще си помисля — отвърна Сейер сухо. — И на земята мога да държа хора за ръчичка. Едно от нещата, които харесвам там — обърна глава нагоре — е самотата. А тя е огромна, когато си горе. Ще разбереш какво имам предвид, когато пораснеш.
Сейер беше запален по колективното скачане почти колкото и по синхронното плуване. Купи си кока-кола от автомата и седна за момент в края на платнището. Внимаваше да не изцапа, докато пиеше бавно и наблюдаваше парашутистите, които вече се спускаха. Първо пристигна ято ученици. Приличаха на ранени врани, падащи на хълма по най-причудливи начини. Първият посрещна с брада разораната земя, вторият се удари в крилото на агресивен малък самолет, който бръмчеше по тревата. Деляха площадката за приземяване с клуба по пилотиране и затова имаше голям конфликт, граничещ на моменти с война. Сега се чуха псувни и проклятия. Нито един не се приземи правилно. Сейер си мислеше колко е лесно да скочиш от кухненския стол. Така се упражняваха, скачаха десет-петнадесет пъти от кухненския стол, претъркулваха се и се изправяха пъргаво на крака. В действителност беше по-различно. Самият той си счупи глезена първия път. Елиза се усмихна, когато го видя да влиза в апартамента на един крак. В усмивката й нямаше нищо злобно, тя просто го беше предупреждавала. Така или иначе му се размина твърде леко. За неговите две хиляди и седемнадесет скока не му се наложи нито веднъж да използва резервния парашут, а това само по себе си вдъхваше успокоение. Всички други го бяха правили и рано или късно щеше да дойде и неговият ред. „Може да е днес“, мислеше си той. Тази мисъл винаги му минаваше през главата, докато стоеше на платнището и се подготвяше за поредния скок. Никога не биваше да забравя, че някога ще дръпне ръчката, ще погледне нагоре към синьото небе и ще открие, че над него няма парашут. Досега не бе имал причина да смени синьо-зеления парашут, който притежаваше от петнадесет години.