Стана и остави бутилката в колата. Огледа неподвижния пейзаж, скучен и равен от това място на хълма. От височина три хиляди метра се превръщаше в красива картина в пастелни цветове. Слънцето блестеше силно в кристалночистия въздух и се отразяваше в прозорците на автомобилите. Навлече си гащеризона, пристегна парашута и тръгна спокойно към бяло-червения самолет, който бавно се спускаше. Две момчета и едно момиче, около шестнадесетгодишни, пропълзяха първи вътре. Настани се до вратата, другите седяха плътно един до друг като сардини, с колена под брадичката и ръце, кръстосани пред краката. Стегна връзките на ботушите и си нахлузи каската на главата, кимна към петия записал се участник и седна с лице към него. Пилотът се обърна, вдигна палец във въздуха и запали. Когато самолетът тръгваше, не се чуваше силен шум, а само леко просвирване. В този момент винаги се опитваше да си изпразни главата от всякакви мисли и усещаше как колелата се прибират. Проследяваше показалеца на алтиметъра6, за да види дали всичко е наред. Приближаваха две хиляди метра. Видя блестящия в синьо фиорд, колите на шосето — от тази височина изглеждаше, че се движат бавно, макар сигурно да хвърчаха с деветдесет-сто километра. Някой се изкашля леко, тримата млади участници изрепетираха комбинацията, като се хванаха за ръце. Приличаха на деца в цветни костюмчета за игра. Чу, че неговият ред наближава, и стегна добре каишката на каската, още веднъж провери връзките на ботушите и показалеца на алтиметъра, който постоянно се покачваше. Усмихна се при вида на лепенките върху вратата на самолета — бели облачета с различни текстове в тях: Синьо небе завинаги. Връщайте се, страхливци! Поздравете мама. Вече бяха във въздуха и той отново кимна към седналия срещу него Трондсен, че той ще скача първи. Обърна се към вътрешността на самолета, с гръб към вратата, и се загледа в младите лица — наистина изглеждаха като лица на малки деца. Някога и той имаше такава гладка кожа, но беше отдавна, преди повече от тридесет години. Докато си мислеше това, видя как Трондсен отвори вратата, чу бученето, вятърът го притискаше навътре в малкия самолет и той се приготви за скок. „Не е сигурно, че парашутът ти ще се отвори, Конрад“, каза си Сейер. Винаги си го повтаряше, преди да скочи, за да не го забрави. Вдигна палец и погледна за последен път към младите лица. Не се усмихна, нито пък те. Преметна се назад и полетя.
На следващия ден взе отново Колберг със себе си, качи се в колата и подкара към болницата. Майка му лежеше там четвърта година. Паркира на мястото за посетители, смъмри набързо кучето и тръгна към главния вход. Винаги му се налагаше да събере малко смелост и енергия, преди да влезе. Сега усети, че не са му останали, но не беше идвал от четиринадесет дни. Изправи гръб и кимна към пазача, нарамил подвижна стълба. Мъжът имаше отпусната полюляваща се походка и широко лице с доволна усмивка. На човек, който си обича работата, не му липсва нищо и навярно се чуди защо другите вдигат толкова шум. Невероятно. Сейер си даде сметка колко малко хора имат подобно изражение и изведнъж видя мрачното си лице, отразено в стъклената врата пред него. „Не съм кой знае колко щастлив, но пък и никога не съм бил особено притеснен“, помисли си той. Качи се по стълбите до втория етаж, поздрави двама служители и се насочи към нейната врата. Беше настанена в самостоятелна стая. Почука силно три пъти и влезе. Изчака малко шумовете да стигнат до нея, защото винаги отнемаше време. Тя обърна глава към него. Усмихна й се и пристъпи към леглото, придърпа стола и хвана тънката й ръка.
— Здравей, мамо. — Очите й блестяха силно, цветът им беше избледнял. — Аз съм. Идвам да те видя.
Стисна ръката й, но тя не му отвърна със същото.
— Бях наблизо — излъга той. Не изпитваше угризения; все трябваше да каже нещо, а невинаги му беше лесно.
— Надявам се, имаш всичко, от което се нуждаеш.
Огледа се, сякаш за да провери.
— Дано понякога сестра или санитарка да идва да поседи при теб. Казват ми, че го правят. Дано да е истина.