— Виждаш ли този нож, Ева? „Хънтър“ на „Бруслето“. Ако ти изглежда страшно, значи целта е постигната. За сплашване на мъж, който се случи да измисли някоя глупост. Ще се успокои много бързо, след като промъкнеш ръка надолу и я покажеш отново с нож, стиснат в юмрук, докато той седи с гол задник и инструмента навън.
— Нали никога не се било случвало подобно нещо? — заекна Ева. Започна да й прилошава.
— Не — отговори Мая уклончиво, — само няколко жалки опита. — Наведе се да върне ножа на мястото му. Ева не виждаше лицето й. — Но понякога някои се надуват. Не познавам всички достатъчно добре. А и мъжете са много по-силни от нас. — Мая се бавеше, защото поставяше скоч. — Всъщност забравям, че ножът е тук. Но ще си го припомня, ако вземе, че се случи нещо. Бъди сигурна! — Показа се отново. Старата й усмивка си беше на мястото. — Може и да съм лекомислена, но не съм неподготвена. Ела, имаш нужда от малко червило.
Ева се поколеба за миг, но тръгна боса по дебелия килим. „Това е друг свят, със свои правила. Когато се върна вкъщи, всичко ще бъде както преди. Два свята с една стена помежду им.“
Седеше неподвижна на табуретка точно зад вратата. Стаята тънеше в мрак и никой не можеше да я види от другата страна. През процепа виждаше леглото на Мая, нощното шкафче и лампата с големия абажур, декориран с розово фламинго. В останалата част стаята беше полуосветена. Очакваше да се звънне два пъти на външната врата — такъв беше уговореният сигнал. Беше осем без пет. Блокът се намираше на тиха улица. Отвън не се чуваше шум. Само от стерео уредбата се долавяше приглушена музика. Мая беше пуснала Джо Кокър. „Гласът му става по-дрезгав с всяка изминала година“, помисли си Ева. Чу се мотор на кола, която спря на улицата точно под прозореца. Погледна отново часовника — показваше осем без три. Сърцето й заби по-силно. Последва шум от затваряне на автомобилна врата, а после и глухото хлопване на входната врата. Внезапен импулс я тласна да отиде до прозореца. Загледа се в бялата кола, паркирана до тротоара. Надничайки през пролуката между завесите, разпозна спортен модел. Имаше остър поглед за детайли. Беше хубав „Опел“, макар и не съвсем нов. Като цяло й изглеждаше познат. Юстайн имаше такъв някога, когато се запознаха преди много години. Върна се тихо и седна на табуретката с ръце в скута. Чуха се две позвънявания, според уговорката. Мая стана, тръгна да прекосява стаята, но внезапно се обърна и вдигна палец във въздуха. После отвори. Ева се опита да диша спокойно. Многобройните вещи в стаята сякаш я притискаха. В апартамента влезе мъж. Не успя да го види ясно, но изглеждаше над тридесетгодишен. Едър, с рядка светла дълга коса, събрана с ластик на врата в жалка опашка. Дънките му стояха много зле, защото имаше бирен корем. Това я отблъскваше най-много — мъже, които носят панталоните си смъкнати заради корема. И Юстайн беше такъв, но все пак беше Юстайн, а това само по себе си бе съвсем различно. Мъжът си свали якето и го хвърли върху леглото с отработено движение, сякаш си е у дома. На Ева това не й хареса, защото изглеждаше нахално. После бръкна в задния си джоб, извади банкнота и я хвърли на леглото. Ева долови гласа на Мая, но тя говореше толкова тихо, че се наложи да се напрегне, за да я чуе. Наведе се предпазливо напред и приближи ухо към ключалката на разстояние, каквото смелостта й позволяваше.
— Чаках те. Ела!
Гласът прозвуча медено мек. Ева си помисли отчаяно, че тя не би успяла да говори така. Изведнъж мъжът се приближи плътно към Мая. Сега тя изглеждаше много малка, въпреки че той не бе особено висок. Независимо от слабата светлина в стаята Ева видя как той разтвори зелената роба на Мая и я дръпна надолу през раменете й. Дрехата падна на пода. Ева напрягаше поглед, насочен към заобленото тяло на Мая и мъжа, но не успя да улови изражението му. Музиката създаваше приятен фон. Мая се приближи до леглото и бавно легна по гръб, отпускайки ръце встрани. Мъжът я последва. Рязко извади долния край на карираната си риза от панталона. Вече беше платил и можеше да влезе във владение на стоката с неоспоримо право на собственост. Така и направи. Застана на колене до нея и започна да си разкопчава колана. Ева виждаше черните бикини и пълните бедра на Мая. Сега двамата изобщо не разговаряха, движеха се бавно и умело, защото го бяха правили много пъти и имаха заучена схема. Той мина към съществената част, разтвори докрай колана. Ева чу как си смъкна ципа. Леглото проскърца, докато той се наместваше. Мая не помръдваше, нито пък Ева. Видя как той си смъкна панталоните, след което свали бикините на Мая; тя му помогна, повдигайки мързеливо задните си части, а после разтвори крака. И точно в този момент с него се случи нещо. Започна да пъхти страшно, разкрачи се над Мая и избута краката й още по-встрани един от друг. След това проникна в нея. Мая лежеше, обърнала лице настрани. Сега Ева виждаше само рядката коса на мъжа и белия задник, който се движеше бързо нагоре и надолу с все по-нарастващо темпо. След малко той се изправи на изпънатите си ръце и отпусна глава назад. Чу се провлачен дрезгав стон, после той се свлече надолу. Всичко продължи около минута. Щом брадата му се опря в матрака, ръката му се плъзна покрай таблата. Потърси опора в страничната част на леглото и тогава се чу глух удар. Той се наведе към пода и погледна. Ева го видя как опипва покривката на леглото. Мая беше извърнала глава. Черните й вежди се повдигнаха, когато той изведнъж се изправи. В ръката си държеше ножа, който проблясваше на светлината от лампата с фламингото. Гледаше го учуден, след това загледа Мая. Тя се опита да се изправи. Ева сложи ръка върху устата си, за да сподави един вик. За няколко секунди в стаята се възцари пълна тишина. Джо Кокър точно беше завършил „Мястото, на което принадлежим“ и течеше паузата преди следващата песен. От сцената, която наблюдаваше през ключалката, кръвта на Ева замръзна във вените, дишаше трудно. С напрегнат поглед Мая продължаваше да лежи по гръб на леглото, а мъжът върху нея — все още със смъкнат до коленете панталон — стискаше острия нож.