Изплакна чашата и взе друга. Стряскащо беше колко много чаши за червено вино са се събрали. Пералнята започна да върти дрехите. Мислеше си, че като цяло е много просто, защото, естествено, никога няма да я заподозрат в самото убийство. Никой не убива приятелките си. Как биха я заподозрели?! Никой не може да докаже какво е видяла.
Ами парите, които взе…
Пое си дъх и се опита да се успокои. Неочаквано я разтърси фактът, че взе парите на Мая. Защо, за Бога, го направи? Само защото има нужда от тях. Взе поредната чаша и в този момент на вратата се звънна. Силно и решително.
Не! Не е възможно! Ева се стресна силно, стисна чашата и тя се счупи. Кръвта потече и водата почервеня. Наведе се към прозореца, но не можа да види кой е, а само, че има някой. По дяволите, кой е този, който…
Вдигна ръка нагоре и я уви с домакинска кърпа, та кръвта да не капе по пода. Отиде в антрето. Съжали, че е избрала грапаво стъкло за входната врата, през което няма видимост. После отвори. Отвън стоеше мъж — много висок, слаб, с прошарена коса. Изглеждаше страшно познат. Приличаше на мъжа във вестника; този, който води разследването, но, разбира се, е твърде рано. Все пак е само петък сутринта, а и възможностите им да открият нещо само за една нощ си имат граници, въпреки че със сигурност…
— Конрад Сейер. Полиция.
Сърцето й се преобърна и се озова някъде в стомаха. Гърлото й се сви с леко щракване, но навън не излезе и звук. Стоеше неподвижно, вперил въпросителен поглед в нея, а след като тя не каза нищо, кимна към кърпата:
— Случило ли се е нещо?
— Не, просто мия чинии. — Тя не успя да помръдне краката си.
— Ева Мари Магнус?
— Да, аз съм.
Вгледа се съсредоточено в нея.
— Може ли да вляза?
КАК МЕ Е ОТКРИЛ? САМО ЗА НЯКОЛКО ЧАСА. КАК ПО ДЯВОЛИТЕ…
— Да, разбира се. Просто бях заета заради ръката. Ще намеря цитопласт. Чашата беше от евтините, та няма значение. Но тече страшно много кръв, а е неприятно да си изцапаш мебелите и килимите. Почти невъзможно е да се изчисти после… Полиция?
Тя отстъпи назад, опитвайки се да си спомни какво трябва да каже. Точно сега всичко се изпари от главата й, но той, естествено, първо трябва да зададе въпрос. Най-добре да говори възможно по-малко, колкото да даде отговор на въпросите, а не да кудкудяка като кокошка за щяло и нещяло. В такъв случай той ще предположи, че е нервна, каквато тя, разбира се, беше, но той не бива да забележи.
Стояха във всекидневната.
— Първо оправете ръката — подхвърли той кратко. — Аз ще почакам.
Изследваше я внимателно. Отбеляза разцепената устна, която се беше подула.
Тя отиде в банята. Не смееше да се погледне в огледалото, за да не получи шок. Дръпна ролка лейкопласт от шкафа с лекарства и отряза едно парче. Плесна го върху раната и пое дълбоко въздух три пъти. „Мая и аз сме приятелки от детство“, прошепна тя. После се върна.
Той все още стоеше прав и тя кимна, за да го покани да седне. В момента, в който той отвори уста, за да заговори, тя се сети, че е забравила да уреди нещо важно, от решаващо значение. Искаше й се да скочи и да разреши проблема, но беше твърде късно. Беше започнал да говори и тя не можеше да мисли.
— Познавате ли Мая Дурбан?
Тя се опря върху облегалката на стола.
— Моля? Да, познавам я.
— Отдавна ли не сте я виждали?
— Не. Видях я… вчера. Снощи.
Той поклати бавно глава.
— Вчера в колко часа…?
— Ами, около шест-седем, струва ми се.
— Знаете ли, че е била намерена мъртва в леглото си в двадесет и два часа?
Ева седна, облиза устни и преглътна. „Знам ли за това? Чула ли съм вече, толкова рано сутринта…?“
Изведнъж погледът й спря върху вестника, отворен на първа страница.
— Да. Видях във вестника.
Той го вдигна, обърна го и погледна задната страна.
— Така ли? Не сте абонирана, както виждам. Няма етикет с адреса. Излизате и си купувате вестник рано сутрин ли?
В него имаше нещо непреклонно, беше от типа, който би накарал и риба да проговори. Тя нямаше шансове.
— Да, не всеки ден, но много често.
— Как така знаете, че убитата е точно Дурбан?