— Моля?
— Името й — изрече той тихо — не е споменато в статията.
Ева щеше да припадне.
— Ами, разпознах блока на снимката. А и прозорецът й е маркиран. Искам да кажа, че разбрах от съдържанието в статията, че е Мая. Тя беше специална в известен смисъл. Тук пише — наведе се напред и посочи — „известна на полицията“ и „проституция“. И тридесет и девет годишна. Разбрах, че е тя, разбрах го веднага.
— Аха. И какви мисли минаха през главата ви, когато разбрахте, че е убита?
Ева се мъчеше трескаво да намери подходящите думи.
— Че трябваше да ме послуша. Опитвах се да я предупредя.
Той мълчеше. Тя предположи, че ще продължи да я разпитва, но той не го направи, а се огледа и започна да разглежда големите й картини съвсем не без интерес. После задържа известно време погледа си върху нея, все така мълчаливо. Ева усети как се изпотява и раната на ръката й започва да щипе.
— Ако не ви бях изпреварил, нали щяхте да се свържете с нас, както предполагам?
— Какво имате предвид?
— Отивате на гости на приятелка и на следващия ден прочитате във вестника, че е убита. Сигурно щяхте да се свържете с нас, за да дадете информация и да ни помогнете?
— Да, да, разбира се. Просто още не бях помислила за това.
— Сигурно мръсните чинии са били по-важни?
Ева бавно рухваше пред очите му.
— С Мая бяхме приятелки от детство — подхвана тя смирено.
— Продължете.
Отчаянието беше на път да вземе връх. Тя се опита да се стегне, но вече не си спомняше как точно иска да представи историята.
— Срещнахме се в „Гласмагасинет“. Не се бяхме виждали от двадесет и пет години. И така, отидохме да пием кафе. Тя ми разказа за своя бизнес.
— Да. От доста време се занимаваше с това.
Той замълча отново и тя не успя да изпълни намерението си да отговаря само на зададени въпроси.
— Вечеряхме заедно в сряда. А после пихме кафе у тях.
— Значи сте били в апартамента й?
— Да, за малко. Взех си такси до вкъщи, а Мая искаше да се върна с картина, която да купи. Защото аз съм художничка и между другото тя смяташе, че това е твърде безнадеждно, най-вече защото не продавам. Когато й казах, че са ми изключили телефона, пожела да ми помогне, като купи картина. Тя имаше много пари.
Ева се сети за парите на вилата, но не ги спомена.
— Колко плати за картината?
— Десет хиляди. Точно колкото дължа за неплатени сметки.
— Добра покупка е направила — неочаквано заяви той.
Силно изумена Ева отвори широко очи.
— Значи е искала да се върнете обратно и вие така и направихте?
— Да. Само за да оставя картината — добави тя бързо. — Взех такси. Бях я увила в одеяло…
— Знаем това. Возили сте се в кола номер F 16. Навярно сте я продали веднага — усмихна се той. — Колко време останахте?
Ева се мъчеше да задържи маската на лицето си.
— Може би час. Изядох един сандвич, а после си поговорихме. — Тя се изправи, за да си намери цигарите, отвори чантата, която беше на масата за хранене, и видя пачките банкноти. Затвори я шумно.
— Пушите ли? — попита той, размахвайки пакет „Принс“.
— Да, благодаря.
Тя извади една цигара от пакета и взе запалката „Зипо“, която той беше плъзнал по масата.
— Таксито ви е взело оттук в осемнадесет часа, така че вероятно сте били при Дурбан в осемнадесет и двадесет.
— Да, мисля, че беше точно така. Но аз всъщност не видях колко е часът.
Дръпна силно от цигарата и издиша дима. Опитваше се да освободи натрупващото се в нея напрежение. Не помогна.
— И сте останали там около час, така че сте тръгнали обратно около деветнадесет и двадесет?
— Както споменах, не погледнах часовника. Но тя чакаше клиент и не исках да оставам, затова си тръгнах много преди той да дойде.
— Кога щеше да дойде?
— В осем часа. Тя веднага ми каза, че чака клиент в осем. Звънели по два пъти. Такъв им бил сигналът.
Сейер кимна.
— А знаете ли кой беше?
— Не, не исках да знам. Смятам заниманията й за нещо ужасно, отвратително. Не разбирам как е могла да го прави, как някой въобще го прави.
— Възможно е вие да сте последната, която я е видяла жива. Възможно е мъжът, дошъл в осем часа, да е убиецът.
— О? — тя простена, сякаш я побиха тръпки при тази мисъл.