— Срещнахте ли някого на улицата?
— Не.
— По кой път тръгнахте?
„Говори истината, докато можеш!“
— Наляво. Покрай бензиностанцията и застрахователното. Покрай реката и по моста.
— Но това е обиколен път?
— Не исках да минавам покрай кръчмата.
— Защо?
— Вечер пред заведението има много хора.
Това си беше самата истина. Не понасяше да минава край големи компании от пияни мъже.
— Разбирам — погледна превързаната й ръка.
— Дурбан изпрати ли ви?
— Не.
— А заключи ли след вас?
— Не, не мисля. Не обърнах внимание.
— И не срещнахте никого в коридора или на тротоара отвън?
— Не, никого.
— Забелязахте ли дали има паркирани коли на улицата?
— Не си спомням да съм видяла.
— Добре. Тръгнахте по моста… И след това?
— Какво имате предвид?
— Къде отидохте?
— Вкъщи.
— Прибрали сте се вкъщи. От „Турденшиолдс“ до „Енгелстад“?
— Да.
— Пътят не е ли много дълъг?
— Ами… Да, но исках да повървя. Имах за много неща да мисля.
— И какво мислехте по време на толкова дългата разходка?
— Ами, за Мая и всичко останало… — промърмори тя. — Как е станала такава! Едно време се познавахме много добре и не проумявах… Смятах, че я познавам — учудена каза тя, почти на себе си.
Смачка цигарата в пепелника и отметна косата си назад.
— Срещнали сте Мая Дурбан в сряда сутринта за първи път след двадесет и пет години?
— Да.
— И това е всичко?
— Да. Точно така, това е всичко.
— Нещо да сте забравили?
— Не, не мисля.
Той стана от дивана, пак поклати глава и взе запалката „Зипо“, която вече носеше отпечатъците на Ева. Мушна я в малкото си джобче.
— А смятате ли, че тя изглеждаше неспокойна по някаква причина?
— Не, изобщо не. Мая беше в изключителна форма, както винаги. Изцяло владееше положението.
— А да е споменала нещо, което да навежда на мисълта, че някой я преследва? Или че е в лоши отношения с някого?
— Не, не е ставало дума, по никакъв начин.
— Обади ли й се някой, докато бяхте там?
— Не.
— Е, няма да ви притеснявам повече. Моля ви да се обадите, ако изникне нещо, което сметнете, че е важно. Каквото и да е.
— Да!
— Ще разпоредя да ви включат телефона веднага.
— Моля?
— Опитах да ви се обадя. От Телефонната централа ме уведомиха, че не сте платили.
— А, да. Благодаря много!
— В случай че се наложи да разговаряме пак с вас.
Тя прехапа устни стресната.
— А как така разбрахте, че съм била там? — неочаквано попита тя.
Той мушна ръка във вътрешния си джоб и извади една книжка в червена кожа.
— Седмото чувство на Мая. Тук е записано, на 30-ти септември: Срещнах Ева в „Гласмагасинет“. Ядохме в „При Хана“. Най-долу е отбелязала и адреса.
„Колко лесно!“, мина през главата на Ева.
— Не ставайте — продължи той. — Ще намеря пътя сам.
Тя се свлече обратно. Чувстваше се безкрайно изтощена. Започна да кърши пръсти в скута си, от което раната прокърви отново. Сейер прекоси стаята и неочаквано се спря пред една от картините й. Наклони глава настрани и попита:
— Какво представлява?
Ева се извърна.
— Нямам навика да давам обяснение за картините си.
— Донякъде ви разбирам. Но това — той посочи островърха кула, открояваща се в тъмнината — ми напомня за църква. А това, малкото сиво на заден план, би могло да е надгробен камък. Леко заоблен най-отгоре. Далече е от църквата, но въпреки това очевидно са част от едно цяло. Гробище — заключи отчетливо той. — С един-единствен надгробен камък. Кой е погребан там?
Ева го погледна изумена.
— Вероятно аз.
Той тръгна да излиза.
— Това е най-силната картина, която някога съм виждал.
Щом вратата хлопна, тя си помисли, че е трябвало да отрони някоя сълза, но вече беше късно. Седеше с ръце, отпуснати в скута и слушаше пералнята, която беше започнала да центрофугира. Все по-бързо и по-бързо, докато не стигна застрашително буботене.
След като се отърси от ужаса, в нея се зароди постоянно нарастваща ярост. Не познаваше това чувство. Никога не беше изпитвала ярост, а само отчаяние. Донесе чантата на масата за хранене. Отвори я и я обърна — парите полетяха навън: главно банкноти от по сто крони, имаше няколко по петдесет и голям брой по хиляда. Броеше ли, броеше и не вярваше на очите си. Повече от шестдесет хиляди! „Джобни пари“ — така ги нарече Мая. Подреди ги в равни пачки и поклати глава. С шестдесет хиляди би могла да живее цяла вечност, във всеки случай половин година. И на никого няма да му липсват. Никой не знае за тях. А къде щяха да отидат в противен случай? В държавата? Ева придоби странното чувство, че тя заслужава тези пари и те са нейни. Събра пачките, намери ластик и ги върза внимателно. Вече не изпитваше угризения, че ги бе взела. Вероятно трябваше да има, но не разбираше защо не е така. Ако изключим сливите на госпожа Сколенборг, не бе откраднала нищо през живота си. А за какво щяха да послужат парите, ако ги беше оставила в купите и вазите, при положение че са й болезнено необходими. След кратко размишление слезе в мазето. Претършува раклата и намери празна кофа със засъхнала по нея боя. С цвят на зелен лимон, полупрозрачна. Постави вързопчето с парите вътре и сложи капака, а после бутна кофата на дъното на раклата. С изумление си помисли, че ако й потрябва нещо, просто ще бръкне в кофата и ще вземе пари. Точно както е правила Мая. Качи се горе. „Причината е, че никой няма да ги намери. Може би всички сме крадци и само чакаме достатъчно добра възможност. А това си беше добра възможност. Такива ничии пари е редно да отиват при наистина нуждаещи се хора. Като мен и Ема.“ Пък и Мая има два милиона, скрити на вилата. Поклати глава — не бива да мисли за толкова големи пари. Ами ако ги е скрила толкова добре, че никой не ги намери? Дали ще изгният там? „Ще се радвам да притежаваш тези пари“ — каза Мая. Вероятно го изрече на шега, но Ева въздъхна при спомена. Защо пък да не е била искрена? Възможността пробва да се прокрадне в съзнанието й, но тя я прогони. Пари, за които никой не знае. Беше й невъзможно да си представи какво ще прави с толкова много средства. От това, разбира се, няма да излезе нищо. Изключено е човек да скрие такова състояние. Дори Ема ще задава въпроси, сдобият ли се внезапно с такива пари. Нищо чудно да сподели с Юстайн; тогава и той ще започне да разпитва. Или с баща й, или с приятели и с родителите на приятелите. Затова е толкова трудно да си крадец. Винаги се намира някой, който да заподозре, някой, който знае за мизерното ти положение, а и слуховете се носят много бързо. Само ако Мая знаеше какви мисли мъчат Ева сега. Вероятно вече е в хладилна камера, с бележка на палеца: Дурбан, Мари, родена на 04 август 1954 г.