Наложи се да включи смукача, за да запали. Колата изръмжа силно и изпусна черен газ, когато тя превключи на по-висока скорост и излезе на пътя. Сигурно той вече е в Швеция. Вероятно има вила, където се крие, или е посегнал на живота си. Или е на работа, като всички други, все едно нищо не се е случило. В пивоварната, паркирал бялата „Манта“ отвън.
Караше бързо, приведена над кормилото. Искаше да се увери доколко подозренията й са основателни и дали бялата „Манта“ е отпред; че колата не е само плод на фантазията й, а наистина съществува. Профуча отдясно на „Електрозахранване“ и мигом се сети за неплатените сметки. Не бива да ги забравя! В момента разполага с достатъчно пари, дори да постави някои от картините в рамка. Хората не купуват картина, когато платното стърчи по краищата. Не ги разбираше.
Сега билковата градина остана отляво, наближаваше нанадолнището с деветте убиващи скоростта вдлъбнатини. Намали на втора. „Не ме е виждал. Не поемам никакъв риск, ако се разходя пред пивоварната, защото няма представа коя съм и какво съм видяла. Но се страхува и очите му играят на четири. Трябва да съм внимателна.“ Колата премина през първата вдлъбнатина с олюляващо се движение. „Ако е умен, ще продължи да живее, сякаш нищо не се е случило. Ще ходи на работа и ще разказва вицове в стола. Дали има жена и деца?“ Мисълта й хрумна внезапно. Тя продължи внимателно през вдлъбнатините, съобразявайки се с възможностите на старата кола. За себе си го кръсти Елмер. Смяташе, че името е подходящо — безлично и безвкусно. Не си представяше, че носи някое обичайно име като Тригве, Коре или Йенс например. Не и когато го виждаше с вътрешното си око как седи на леглото със смъкнати до коленете панталони и с лъскавия остър нож в ръка. В него нямаше нищо необичайно. Дали сега се чувства различно? Разстроен ли е, уплашен ли е до смърт или само раздразнен, че прекрачи определена граница, което ще му струва скъпо? Как ли се чувства в действителност?
Ева натисна газта и изви волана рязко, за да навлезе в околовръстното. Отмина фабриката за електрически крушки и забеляза статива за вестници пред пекарната. Заглавието гласеше „Намерена задушена“, същото, както и на бензиностанцията „Есо“. Мая беше из целия град, а Елмер със сигурност го е прочел, ако изобщо чете вестници, но все пак всички го правят. Навлизайки по улица „Оскар“, намали скоростта и мина бавно край пивоварната, продължи към банята и паркира зад сградата. Известно време постоя в колата. Много от колите на големия паркинг бяха бели. Заключи и тръгна бавно покрай банята. Усети миризмата на хлор, обичайна за това място. Насочи се към „началническия“ паркинг точно до главния вход. Елмер определено не е шеф, не беше облечен като такъв, а и се оплака от заплатата си. Продължи с бавни крачки; заграденият с бариера паркинг остана отляво. Автомат за проверка на карти примигваше в червено, а съобщение на огромна табела вдясно предупреждаваше, че паркингът се наблюдава, но без да споменава как. Тя не виждаше камери никъде. Мушна се край бариерата и тръгна наляво. Трябваше да търси методично, защото колите бяха много. Сърцето й биеше все по-бързо, мушна ръце в джобовете на палтото и се опита да обикаля бавно и небрежно. От време на време вдигаше лице към слънцето леко усмихната, с надежда така да вдъхва доверие. Видя бяла „Хонда Сивик“, неестествено лъскава, сякаш току-що излязла от магазина. Продължи към края на редицата — налагаше се да огледа всички, заедно с регистрационните табели, а същевременно да не проличи, че проявява интерес към колите, ако някой я наблюдава. Може ли да убиеш човек и на сутринта да отидеш на работа? Възможно ли е? Поостаряло, мръсно „Бе Ем Ве“ с много боклуци, оставени вътре, „фолксваген“ „костенурка“, всъщност не бял, а по-скоро жълтеникав. Тя продължи към друга редица коли. Въпреки че беше октомври, усети оскъдната слънчева топлина като тъжно погалване по бузата си. Неочаквано Мая е мъртва, а това е необратимо. Не е истина. Ева не бе сигурна дали й е ясно. Тя се появи толкова неочаквано, както и изчезна. Само прелетя шеметно като странен сън. Бял „Мерцедес“, старо „Ауди“… Вървеше бавно с разкопчано палто. В следващия миг мъж в тъмносин работен гащеризон с много фосфоресциращи ленти по него й препречи пътя. Охрана.
— Имате ли пропуск?
— Моля? — сбърчи чело Ева. Служителят, макар и с вид на дете, беше огромен.
— Това е частен паркинг. Търсите ли нещо?
— Да. Една кола. Нищо няма да пипам.