— Изчезвайте. Тук е само за служители. — Имаше яркоруса, ниско подстригана коса и голямо самочувствие.
— Само ще проверя нещо. Само ще направя една обиколка да погледна. Важно е за мен — добави тя.
— Не може! Елате, ще ви изпратя — тръгна към нея, сочейки повелително изхода.
— Вървете след мен, ако искате. Само ще огледам колите. Търся мъж, с когото трябва да говоря. Важно е. Моля ви! И аз имам кола със стерео уредба.
Той се подвоуми.
— Добре, но бързо. Работата ми е да гоня външни лица оттук, затова…
Тя продължи да върви между редиците автомобили, като чуваше стъпките му след себе си.
— Каква марка е автомобилът? — продължи да досажда той.
Тя не отговори. Елмер не бива да знае, че някой го търси. Този сополанко в синьо костюмче със сигурност ще я издаде.
— Познавам много от работещите тук — добави той.
„Тойота Терсел“, старо „Волво“, „Нисан Съни“. Пазачът се прокашля.
— Долу ли работи, или на крановете?
— Аз не го познавам. Виждала съм само колата му — отговори тя кратко.
— Страшно тайно действате!
— Вярно е.
Тя спря и кимна. Той стоеше със скръстени ръце и се чувстваше глупаво. Сама жена извършва незаконни действия в частен район, а той я следва като куче. Що за охрана! Част от самочувствието му се стопи.
— И защо ви трябва мъж, когото не познавате?
Заобиколи я и се облегна върху капака на една кола. Краката му бяха толкова дълги, че й препречваха пътя.
— Мисля да го убия — усмихна се тя мило.
— А, ясно! — изцвили, сякаш изведнъж бе разбрал.
Шушляковият гащеризон стоеше отлично на спортното му тяло. Ева се загледа в регистрационния номер между разкрачените му крака. BL 744. Бързо се обърна към автомобила зад нея — сребрист „Голф“; доближи се плътно и започна да гледа през прозореца. Той я последва.
— На един от стола е, но не си спомням как се казва. Един дребосък с къдрава коса. Него ли търсите?
Тя се усмихна търпеливо, изправи се и хвърли бърз поглед на „Опел“-а зад него. Сега можеше да види целия номер. BL 74470. „Манта“. Беше познала, че е като някогашната кола на Юстайн, но тази тук беше по-хубава, по-нова и по-добре поддържана. Отвътре беше червена. Тя тръгна отново, този път към бариерата. Видя достатъчно. Намери го адски бързо. Най-обикновен работник в пивоварната с убийство, което лежи на съвестта му. А тя, Ева, знае достатъчно, за да го вкарат зад решетките на някоя малка килия за петнадесет-двадесет години. Умът й не го побираше: снощи уби Мая, а днес е на работа, сякаш нищо не се е случило. Значи е умен. Хладнокръвен. Нищо чудно да коментира убийството, докато дъвче сандвич в столовата. Тя е в състояние да си го представи как мляска, оплескан с майонеза по горната устна. „Гадно е свършила тази жена, вижте. Сигурно е някой вбесен клиент.“ После преглъща, отпива кола и маха лимона и магданозените стръкове, преди да отхапе отново. „Сигурно вече е в Швеция.“
Навярно някои от тях са посещавали Мая. А дали самият той не се чувства като нея и не му се вярва, че се е случило, опитвайки се да го прогони като ужасен сън.
— Сещам се как се казва! — извика охраната след нея. — Този с „Голф“-а. Бендиксен. От Финмарк е.
Ева махна, без да се обръща, и продължи напред, но се сети нещо и спря:
— На смени ли работят?
— От седем до три и от единадесет до седем.
Тя кимна, погледна си часовника и си тръгна. Мина край банята и влезе в колата си. Сърцето й биеше много бързо. Носеше огромна тайна и не знаеше какво да прави с нея. Запали колата и подкара към вкъщи. До три часа имаше много време. Тогава ще го причака и ще го проследи, за да разбере къде живее и дали има жена и деца. У нея се надигна силно желание. Той трябва да научи, че и друг знае. Само толкова. От къде на къде ще се чувства в безопасност? Станал сутринта и отишъл на работа както обикновено, при положение че е убил Мая без никаква причина. Тя не разбираше защо той го направи и откъде дойде целият този гняв. Сякаш ножът до ръба на леглото беше най-голямата нанесена му някога обида. Докато си мислеше, че убийците не са като останалите хора, Ева заобиколи един клатушкащ се неуверено в дясната страна на пътя велосипедист. Трябва да му липсва нещо. Ами ако просто се е ужасил при вида на ножа. Наистина ли допускаше, че Мая ще го наръга? Ева се чудеше дали ловък адвокат би го спасил, твърдейки, че е действал при самозащита. „В такъв случай ще се намеся.“ И веднага отхвърли тази перспектива. Не може да свидетелства в съда като приятелка на проститутка. „Не съм страхлива, не и в истинския смисъл. Но трябва да мисля за Ема.“ Започна да си го повтаря многократно. Независимо от това, само при мисълта, че никой нищо не знае и е възможно подобно нещо да се случи, а после да се превърне в кратко вестникарско съобщение, безпокойство обхвана цялото й тяло, сякаш хиляди малки мравки пълзяха в кръвта й. Все пак ставаше въпрос за нейна приятелка, за най-добрата й приятелка, Мая.