Прибра се и заключи вратата. След малко телефонът звънна.
Тя се сепна. Значи номерът й е включен, вероятно й звъняха от полицията. Поколеба се за миг, но бързо взе решение и вдигна слушалката.
— Моята Ева! Господи, къде изчезна в последно време? Въртя ти от няколко дни.
— Телефонът ми беше изключен. Бях закъсняла с плащането на сметката.
— Предупредих те да ми казваш, ако ти липсва нещо — измърмори баща й.
— Няма да умра без телефон няколко дни — отвърна тя небрежно. — А и ти определено не се къпеш в пари.
— По-добре е аз да гладувам, отколкото ти. Доведи Ема при мен, искам да чуя непокварения й глас.
— За няколко дни е при Юстайн. Нещо като есенна ваканция. Я ми кажи, аз толкова покварена ли звуча. Това ли искаш да кажеш?
— На моменти в гласа ти има потайна нотка. Не ме напуска чувството, че споделяш само частица от това, което се случва.
— Да, вярно е. Това означава, че се съобразявам. Вече не си съвсем млад, както знаеш.
— Време е да дойдеш скоро, за да се позаяждаме истински на чаша червено вино. По телефона не мога да съм толкова остроумен — взе да подсмърча, сякаш е настинал.
— Ще дойда през следващите дни. Ако искаш, обади се у Юстайн, за да поговориш с Ема. И между другото, тя не е съвсем непокварена. Като цяло, прилича на теб.
— Ще го приема за комплимент. Дали ще го притесня, ако се обадя?
— Не! Луд ли си? Той много те харесва. Смята, че сигурно си ядосан, защото ни напусна. Много ще се зарадва, ако се обадиш.
— Страшно съм ядосан! Нали не си предполагала друго?
— Не му го казвай.
— Никога няма да разбера защо така браниш мъж, който те напусна по този начин.
— Друг път ще ти обясня, на чаша червено вино.
— Един баща трябва да знае всичко за единственото си дете — смъмри я той обиден. — Животът ти е една голяма тайна.
— Да — съгласи се тя тихо. — Така е, татко. Но знаеш, че важните истини напират и ще излязат. Когато му дойде времето.
— Времето изтича скоро. Аз съм стар — напомни й той.
— Винаги го казваш, когато се самосъжаляваш. Купи червено вино и ще намина. Ще се обадя да ти кажа кога. Нали не ходиш бос?
— Ходя, както си искам. Започни да се обличаш като жена и аз ще взема да се обличам като дядо.
— Дадено, татко!
За момент настъпи мълчание. Чуваше как той диша. Продължиха да мълчат, но Ева го усещаше наблизо; дори й се стори, че топлият му дъх мина през слушалката и погали бузата й. Баща й беше жилав корен и тя черпеше всичките си сили от него. Дълбоко в подсъзнанието й пробягваше мисълта, че той скоро ще умре, а нейната идентичност ще бъде отнета и тя ще остане болезнено оголена, сякаш са й смъкнали кожата и косата.
Потрепери пред тази перспектива.
— В момента не си мислиш за хубави неща, Ева, долавям го.
— Ще дойда скоро. По принцип не смятам живота за особено забавен.
— Значи ще се наложи да се утешаваме взаимно.
Той затвори; стана много тихо. Тя се приближи към прозореца и се помъчи да прогони мислите, но те бяха поели в своята посока. „Откъде минахме с колата, за да стигнем до вилата тогава? Не пресякохме ли първо Конгсберг?“ Беше толкова отдавна. Двадесет и пет години. Бащата на Мая ги закара със служебната кола. Напиха се и следите около вилата засъхнаха на грозни петна, а по-голяма част от чаршафите се наложи да изнесат навън през нощта. Първо до Конгсберг, а после през моста. Нагоре към Сигдал. Май така беше. Червена вила със зелени прозорци. Мъничка, почти единствена в района. Но пък беше далече, на около тридесет километра, ако не и над четиридесет. Почти два милиона. Колко място заемат толкова много пари в банкноти с различна стойност? Едва ли са се побрали в кутия за обувки. И къде ли е скрила такова състояние в малката вила? В мазето? В комина? Във външната тоалетна, която всеки път, след като се ползва, се посипва от чувал с пръст и дървесни кори? Дали не са в хладилника в кутии от рибни кюфтенца? Мая беше изобретателна. Определено няма да е лесно, ако някой реши да ги търси. Но кой ще е той? Никой не знае за тях. Ще вземат да останат там завинаги и да се превърнат на прах. А дали Мая не е разказала на някого? В такъв случай сега и някой друг мисли като нея: мисли за двата милиона и мечтае. Върна се в ателието и продължи да стърже черното платно. Октомври не е твърде активен сезон за посещения на вила в планината и вероятно там няма жива душа. Никой няма да я види. Ще паркира по-далечко от вилата и ще върви дотам пеша, ако изобщо намери пътя. Спомняше си, че се завива наляво при жълт магазин и се изкачват баирите почти до голите върхове. Имаше много овце. И туристически дом до голямо езеро, близо до което може да се паркира. Стържеше платното усилено. Два милиона. Своя собствена галерия. Ще рисува на воля, без да се притеснява за пари с години. Ще се погрижи добре за баща си и за Ема. Ще вади банкноти от някоя купа, когато й потрябват. Или от някой сейф? Как така Мая не беше оставила парите в сейф? Вероятно защото трябва да се регистрират и съответно — лесно да се проследят. Това са черни пари. Ева започна да търка по-силно. За да се сдобие с парите, трябва да се вмъкне във вилата, но не виждаше как би се осмелила да го направи. Да разбие вратата с железен лост или да счупи някой прозорец. Ще се чуе надалече. Но ако там горе няма никой… Ще тръгне вечер и ще пристигне през нощта. Ще бъде обаче трудно да търси в тъмнината. Май трябва да вземе фенер. Хвърли шкурката и бавно тръгна към стълбата за мазето. В едно от чекмеджетата Юстайн бе оставил фенер. Осветяваше ужасно лошо. Бръкна в кофата за боя, където беше скрила от джобните пари на Мая и измъкна една пачка. Качи се обратно горе и си облече палтото. Прогони слабия повик на гузната си съвест и едва доловимия, леко заплашителен глас на разума. Първо ще плати всички сметки, а после ще свърши още някои неща. Часът беше дванадесет. След три часа Елмер ще приключи смяната и ще тръгне към колата си. Ева си сложи слънчеви очила. Погледна в огледалото черната коса, очилата и палтото и не можа да се познае.