Стана и тръгна към спортния магазин. Купи си тъмнозелено импрегнирано яке с качулка, чифт маратонки „Найк“ и малка раница. Никога не бе притежавала такива вещи. Ако ще се изкачва по планинските пътища нощем, редно е да прилича на собственик на вила. Не е изключено някой да я види. Плати за всичко почти хиляда и четиристотин крони и погледна невярващо, но покупката не повлия на дебелината на портфейла й. Винаги е много лесно, когато не се налага да си броиш парите. Просто ги вадиш и ги плясваш върху щанда без притеснения. Чувстваше се леко и странно, сякаш е друг човек, но всъщност беше тя, Ева, която сега пръска пари. Не желаеше и не се интересуваше от никакъв лукс. Искаше само спокойствие, за да може да рисува. Нищо друго. Накрая отиде в банката и плати сметките — тока, телефона, годишния данък за колата, застраховката и общинските данъци. Пусна всички касови бележки в чантата си и излезе с вдигната глава. Тръгна към площада и слезе до пейките край речния бряг. Загледа се в черната забързана вода. Картонена кутийка, вероятно от хотдог с пюре, отмина бързо като миниатюрна моторна лодка. Дали сега Елмер поглежда часовника си по-често от преди? Все още никой не го е потърсил, никой не е влязъл в голямата зала, за да го отведе навън към чакащата го кола. Никой нищо не е видял. Той си мисли, че ще се измъкне. Възможно е и да успее. Ева се върна при колата. Подкара към градската баня и паркира в предната част, за да вижда бариерата. Охранителят продължаваше да снове между редиците коли. Тя се наведе над картата и взе да я разглежда. Часът беше три без петнадесет.
Най-накрая се появиха трима мъже един след друг. Той спря до бялата кола и прокара ръка през косата си — този път беше пусната, но тя разпозна профила му, както и биреното му коремче. Говореше, жестикулираше и побутваше приятелски с юмрук другите двама.
Сякаш нищо не се е случило!
Тя разбра, че разговарят за колата, защото оглеждаха гумите. Единият се наведе и посочи под скарата, а Елмер поклати глава в знак на несъгласие. Постави ръка върху покрива на колата, все едно показваше, че е негова. Стоеше разкрачен, жестовете му бяха типично мъжки. Ева включи на скорост и потегли бавно напред. Може би той е адски луд шофьор и ще изчезне за нула време. Колата му изглеждаше здрава, докато нейната щеше да се разпадне всеки момент. От друга страна, би могло да мине и добре, защото по това време движението беше натоварено. Когато запали, моторът на колата му изръмжа сърдито, сякаш под капака се намираше много по-мощен мотор. Другите двама отстъпиха встрани. Той им помаха и подкара бавно към вдигнатата бариера. Тя имаше късмет. Той даде десен мигач — щеше да мине покрай нея. Ако е достатъчно бърза, би се вредила да кара непосредствено след него. Беше си сложил слънчеви очила. В момента, в който тя потегли, той погледна в огледалото. Стана й неприятно, опита се да запази безопасна дистанция, движейки си много бавно след него по натоварената главна улица в посока извън града. Той мина покрай болницата и погребалното бюро и след малко се престрои в дясното платно. Караше допустимо бързо и без никакви нарушения. Отмина видеоклуба и компютърния магазин. Наближаваха улица „Росенкранц“. Той погледна още веднъж в огледалото и даде десен мигач. Ева се видя принудена да продължи напред, но успя да зърне в огледалото, че той спря до зелен жилищен блок, пред първия вход. Малко момченце тичаше към него. Дали не беше синът му? После се скриха.
Значи живее в зеления жилищен блок на улица „Росенкранц“. Вероятно има син на около пет-шест години. Като Ема.
В състояние ли е да продължи да бъде баща след случилото се? Да взима вечер момченцето в скута си и да му пее песни? Да му помага да си измие зъбите? Със същите ръце, превърнали го в убиец? Тя продължи все направо и стигна до хиподрума. Тогава зави надясно, нахално направи непозволен обратен завой и тръгна обратно. Сега зелената сграда се падаше отляво. Отвън стоеше жена с леген в ръце, с изрусена коса, високо вдигната на кок. Типична превземка, такава, каквато той би избрал, помисли си Ева. Ето че го намери! А много скоро ще притежава и два милиона.
В девет вечерта тя се качи в колата. След два часа и половина и след десет изпушени цигари жълтият магазин още не се виждаше. Краката й започнаха да се схващат, гърбът я болеше. Планът вече й се струваше истинско безумие. Беше тъмно като в рог. Отмина Вегли и кафенето с големия трол, остави зад себе си малките селца и постепенно разпознаваше имената. Беше на прав път. Магазинът трябваше да е отляво и да е осветен, каквито са обикновено магазините през нощта. Но наоколо цареше тъмнина, не се виждаше нито една къща, по пътя нямаше и коли. Гората заграждаше шосето от двете страни като черна стена. Все едно караше по дъното на бездна. По радиото звучеше музика, но сега тя я намираше за досадна. Къде е проклетият магазин?