Ева следваше завоите на пътя, без да се отклонява от езерото. Напълно неподвижната вода имаше метален отблясък, сякаш повърхността бе заледена. Забеляза малка просека долу до езерото и предположи, че има път. Пътят се оказа на дупки и много опасен. Ева се опита да се промъкне до долу. През цялото време се оглеждаше, но не видя никъде другаде светлина. Не спря, преди да стигне езерото. Накрая заобиколи вилата и паркира от задната страна. Изключи двигателя и фаровете и за няколко секунди остана неподвижна в пълната тъмнина.
Понечи да затръшне вратата, но се отказа. Хлопването й щеше да проехти като изстрел от пушка в тази тишина. Притисна я силно докрай, без да я заключва, и мушна ключовете в джоба. После метна раницата на гърба си — в нея имаше чук, длето и фенер. Отвори ципа и изтегли качулката. Нямаше представа колко е далече от мястото, но предполагаше, че ще повърви петнадесет-двадесет минути. Беше кучешки студ, въздухът щипеше бузите. Вървеше с големи крачки и с приведена глава по неравния път. Надяваше се да разпознае вилата, когато я види. Спомняше си, че зад нея има поток. Там си бяха мили зъбите и оттам взимаха вода за кафето. От всички страни се извисяваха планини, черни и горди. Бяха стигнали до върха на най-високата, Йоховда, откъдето тя бе видяла Хардангервида и се беше почувствала толкова малка. Усещането обаче беше приятно — повечето от нещата в този свят бяха по-големи от нея и това й харесваше. Докато вървеше в тъмнината, изведнъж си помисли: „Каква ирония! Всички знаем, че ще умрем, и въпреки това искаме всичко от живота.“ Това прозрение я разчувства леко.
Зави и в далечината видя четири-пет вили. Не светеха. Окуражена, ускори крачка. Дали не е там? Вилата не беше ли по-настрани — самичка до потока? Или бъркаше? Май и другите бяха там, но сега няма значение, щом не светят и не се виждат паркирани коли. Бяха разположени много странно, напомняха пуснати от самолет големи пакети, разхвърляни безразборно. От разстояние изглеждаха черни, но с приближаването на първата установи, че е кафява, а рамките на прозорците — бели. От ръба на покрива стърчеше еленов рог. Ева се загледа във вилата отляво, разположена съвсем близо до потока, но не беше червена. Това не значеше нищо. Нищо чудно да са я пребоядисали. Продължи напред малко по-бавно. На едната стена висеше дървена табела; изглеждаше нова. Не си спомняше името, но вече не се съмняваше, че е вилата на Мая. Казваше се „Хилтън“.
Мина от задната страна. Потокът дълбаеше пътя си през пирена. Беше по-дълбок, отколкото го помнеше, но разпозна камъните, където бяха седели, и малката пътечка като безцветна змия, водеща към входната врата. Беше стигнала до целта. И беше сама. Никой не знаеше, а нощта беше дълга. Ще намери парите, дори да се наложи да дълбае дъсчения под с голи ръце.
Не смееше да запали фенера. Огледа прозорците, колкото и да беше трудно в тъмното. Изглеждаха много нестабилни, особено кухненският. Но пък той бе разположен нависоко и й трябваше подпора, на която да се покачи. Направи още една обиколка, намери малък склад за дърва и дръвник — много тежък, трудно би го помръднала, но щеше да й свърши чудесна работа, защото беше стабилен и здрав. Хвана го, напъна с всичка сила и се опита да го търкулне настрани. Успя. Свали си раницата и започна да се бори с огромния дънер. Най-после го добута под кухненския прозорец. Взе раницата, извади длетото и се покатери. И както стоеше там, в есенния мрак, с длето в ръка и туптящо от сребролюбие сърце, тя спря да диша. Вече не можеше да се познае. Вилата не беше нейна, нито парите. Скочи долу. Постави ръка на гърдите си за няколко секунди и вдиша дълбоко леденостудения въздух. Изведнъж Йоховда се извиси заплашително към небето, сякаш я предупреждаваше. Ако се върне вкъщи, ще запази голяма част от морала си, ако не се броят шестдесетте хиляди, които вече взе. Но тогава не беше на себе си, действаше почти в несвяст и затова й беше простено. Сега става дума за нещо различно. Това си е груба кражба, злоупотреба със смъртта на Мая. Сърцебиенето й утихна постепенно. Отново се покатери на пъна. С леко колебание мушна длетото между прозореца и стената. Крехкото дърво хлътна навътре, а когато отпусна натиска, то се отдели съвсем. Скочи на земята, намери чука и внимателно заудря с него по голямото длето. Остави чука и изви длетото. Всичко поддаде. Чу се пукане на трески и с леко щракване резето се счупи. Прозорецът се разтвори петнадесет-двадесет сантиметра и увисна на горната панта. Ева се огледа, взе си раницата и отвори широко прозореца, покрит с черна завеса. Набута раницата вътре, а после хвърли и инструментите. Мушна глава и се опита да се изтегли навътре, опирайки се на ръцете си. Защо дръвникът не беше по-висок? Налагаше й се да скочи, но отворът беше твърде тесен. Ева разлюля леко колене и подскочи високо нагоре. Остана да виси и да се клати на перваза; главата и ръцете й бяха вътре, а краката стърчаха навън. Прозорецът я одра по гърба. В кухнята беше тъмно като в рог, но тя опипом намери кухненския миндер под себе си. Изви се внимателно, издърпа стъпалото си върху перваза и се свлече на пода. При падането преобърна саксии и съдинки. Шумът проехтя във всички посоки, а тя си удари брадичката в пода. За момент остана да лежи в опит да се съвземе, наполовина покрита с вълнена черга. След това се изправи и си пое дъх. Намираше се вътре.