Ръмжеше нагоре към вилата. Чу как намали скоростта, чу как крехките замръзнали треви шибат бронята. През тънките стени проникна острата светлина от фаровете. Ева, превърнала се във восъчна фигура, държеше пачките пари в ръце; в главата й не бе останала нито една мисъл, сякаш оттам бе минал ураган. Усещаше неясно обземащата я паника. Тялото й пое управлението и започна да действа, докато мислите й се влачеха след него, почти слисани, че връща парите в кутията, затваря я и се прокрадва през проскърцващия под, докато двигателят отвън все още работи. Отвори вратата на тоалетната, бутна настрани едната стиропорна плоскост и пусна кутията долу. После угаси фенера.
Вратата на колата се затвори шумно. Тя чу бързи стъпки, а веднага последва тракане на ключа в ключалката. Посред нощ някой се вмъкваше във вилата на Мая! Не беше възможно да е с почтени намерения. Ръждясалите панти проплакаха и някой прекрачи в малкия коридор. След няколко секунди човекът ще открие отворения прозорец. И ще претърси цялата вила. Ева спря да мисли. Все едно се намираше на горящ кораб, пред който предпочете разпененото леденостудено море. Решително постави крак в отвора на тоалетната. Подпря се на ръба, но установи, че не може да пъхне и другия, защото дупката бе твърде тясна. Извади крака си, събра двата един до друг и ги спусна заедно, оставяйки се да потъне надолу в черната дупка, като размахвате отчаяно ходилата си в очакване да намери опора в дъното. Най-накрая усети мека маса, в която потъна. Стъпките приближаваха навътре във вилата. Тя хвана фенера и го пусна долу в краката си. После се приведе напред и се помъчи да промуши раменете си. Сграбчи покривната плоскост, за да затвори дупката с нея. Задържа я на върха на пръстите си и внимателно я издърпа над главата си. Така остана застинала в пълна тъмнина — отникъде не проникваше и най-малка светлинка. Потъна още малко надолу, отказа се да стои прегърбена и седна в меката маса. Опря чело върху коленете си. При първото влизане в тоалетната не миришеше силно, но сега вонята непрекъснато се усилваше, защото тялото й затопляше съдържанието вътре. Седеше с нос, заврян между коленете, и дишаше възможно най-леко. Фенерът се беше търколил настрани и не можеше да го намери. Кутията с два милиона се намираше между краката й. Във вилата се затръшва врата. Чу страшни псувни. Беше мъж, при това побеснял.
Важно беше да диша през устата. Даже за миг не използва ноздрите си, защото се страхуваше да не припадне. Опита се да отгатне по шума какво прави той. Без съмнение търсеше нещо. Не си правеше труд да пази тишина. Вероятно дори бе запалил и лампите. Изведнъж Ева се сети за раницата, която остави на пода във всекидневната. При тази мисъл едва не повърна. Дали е видял светлината от фенера й? Не й се вярваше. Но пък раницата на пода… Ще разбере ли, че още е тук? Ще обърне ли къщата с главата надолу? А може би точно това прави и всеки момент ще влезе в бараката и ще отвори рязко вратата на тоалетната. Дали ще махне капака и ще освети долу? Притискаше силно носа си към коленете и дишаше възможно най-пестеливо. За кратки моменти във вилата настъпваше тишина, а после тракането и блъскането започваше наново. След няколко минути чу приближаващи се стъпки. Сега той се намираше в коридора, откъдето се разнесе шум от дрънкащи и падащи предмети, последван от нови псувни. После влезе вътре. Отново настана тишина. Представи си го как стои и гледа вратата на тоалетната и както всеки друг на негово място, си мисли, че там може би се крие някой. Той направи още няколко крачки. Ева се сниши и зачака, чу силното проскърцване, когато той отвори. За няколко секунди светът спря да се върти напълно. Беше се превърнала в треперещо кълбо от ужас и гореща кръв, пулсираща през тялото, но ето че изведнъж всичко спря: дъхът, сърцето, сгъстилата се кръв. Сигурно е на метър разстояние и чува диханието й. Затова тя спря да диша и почувства как белите й дробове се надуват. Една секунда траеше цяла вечност. После отново чу стъпки — той се връщаше. Започна да тършува около тезгяха. Ева се уплаши да не му се пикае: във всеки случай със сигурност ще се случи, ако продължава да търси. Тогава ще се върне, ще отмести единия капак и ще се изпикае в едната дупка. В случай че избере дупката до стената, ще уцели ходилата й, ако избере другата — главата й. Запали ли лампата, ще види, че долу в тъмното има човек с кутия за боя между краката. Недоумяваше кой може да е той. Мая не й беше казала цялата истина; бе премълчала повече или по-малко. Точно Мая я забърка в тази абсурдна ситуация, както го бе правила и хиляди пъти в миналото. Именно Мая й разкри възможността да се сдобие с пари, и то големи, макар самата тя никога да не си го бе пожелавала. Искаше да има пари колкото да си плаща храната и сметките. Повече не й бяха нужни. С удоволствие ще му даде всичките. Или да си ги поделят? Защо той да има повече права над тях от нея? Така или иначе двете бяха приятелки от деца и някога деляха всичко. Мая я бе определила за наследник. Мъжът започна да рови настървено из чекмеджетата с инструменти. Ако се съди по шума, вилата ще заприлича на бойно поле още преди да приключи. Ева се зачуди дали той няма да реши да преспи в къщата, да легне под някой дебел юрган, докато тя седи сред купчина лайна, с безчувствени крака, които можеха да гангренясат. Ако се наложи да остане на това място до сутринта, ще умре от студ, отчаяние и смрад. Дали пък не е най-обикновен крадец като нея и да изчезне преди зазоряване? На това се надяваше. Не спираше да се надява, докато той вилнееше из къщата и продължаваше да търси. Клепачите й натежаваха и си помисли, че не бива да заспива, но се унесе. Миризмата сякаш понамалява или вероятно вече бе упоена. Би било чудесно да поспи малко. После я споходи мисълта, че ще е трудно да се измъкне. Ще е невъзможно да отскочи върху тази нестабилна, подобна на тресавище купчина, върху която седи. Сигурно ще остане долу сам-самичка и ще умре с два милиона в скута. А защо просто да не извика за помощ, да се измъкне и да разкара тези дрехи от себе си, а после да подели богатството с този нещастник горе, който тършува из къщата, без да знае къде да търси. Такива мисли й се въртяха, когато несигурно отчете, че е настанала тишина, сякаш той си беше легнал. Вероятно на дивана под карираната завивка. Може би е бил в мазето, намерил е бутилка червено вино, затоплил го е на газовата печка и му е добавил захар. Горещо сладко червено вино, мъхнато вълнено одеяло и горяща камина. Тя размърда леко схванатите си пръсти. Бавно затвори цялата си същност за студа и миризмата, затвори очите и мозъка си. Остави отворено само едно малко ъгълче, в случай че той се върне, за да пикае или да продължи да търси. Ъгълчето обаче се смаляваше, а тя потъваше навътре и надолу в тъмнината. Един последен въпрос прелетя бързо през главата й: „Как изобщо се е озовал тук?“