Невероятен покой обхвана тялото й. Сложи ръце върху кутията и въздъхна. Заподсмърча тихо и се опита да се изправи на краката си, изкривили се като стари борови корени. Изобщо не чувстваше стъпалата си. С една ръка отмести капака от отвора. Все още беше тъмно, май още не бе съмнало. Ами фенерът, къде изчезна фенерът? Прибра ръце до тялото си и се отдръпна погнусена, но противно на волята си започна да рови в изпражненията, за да го търси — между краката си и по краищата. Мястото не беше голямо, така че трябваше да го намери. Прокара ръка зад гърба си и усети леденостудената метална дръжка. Нищо чудно да се е повредил. Включи го. Работеше. С въздишка на облекчение освети ръчния си часовник: три и половина. Имаше достатъчно време, преди денят да дойде. Мушна фенера през отвора и го остави отстрани до дупката. После сграбчи ръба и се опита да се набере нагоре. Гърбът я болеше, краката почти не я държаха. Все пак успя да промъкне главата и раменете си, но изведнъж започна да се задушава, а не можеше да излезе достатъчно бързо. Дишаше тежко, докато се бореше, извиваше и риташе с все сила в меката купчина под себе си. Съумя да се измъкне и остана да лежи напречно на дупката. Изтегли крака нагоре и замахна настрани; фенерът падна на пода. Погледът на Ева се насочи към осветеното раирано килимче. Стъпи на пода. Сякаш беше парализирана. Но все пак стоеше на собствените си крака. Наведе се отново надолу, освети за последен път дупката и хвана дръжката на кутията. Беше се преборила за нея и сега парите бяха нейни. Излезе от бараката и влезе в напълно опустошената вила. Всяко кътче беше претършувано, а съдържанието — изхвърлено навън. Освети с фенера из къщата. Той не беше вдигнал щорите. Беше много тъмно, но усети свежия и прохладен въздух. Беше забравила удоволствието да диша, в ноздрите й сякаш се вливаше леденостудена изворна вода. Залитайки върху нестабилните си крака, се добра до един фотьойл и се свлече в него. Дрехите бяха засъхнали върху тялото й. Трябва да изхвърли всичко, всяко влакънце. Навярно ще се наложи да си остриже косата. Ами ако никога не се отърве от тази смрад? Обратният път е дълъг, за да остане с лайната от върховете на обувките чак до гърлото, но във вилата сигурно има дрехи и ще се преоблече. С усилие се изправи и влезе в едната спалня. Осветявайки с фенера, започна да вади дрехи от скрина. Намери бельо, чорапи, стара фланела и плетен пуловер, но не и панталони. Сети се за малкия коридор, където висяха връхните дрехи. Имаше късмет. Намери стара грейка, хубава и мека, но твърде малка за нея. Все едно да се намъкне в обелка от кренвирш. В сравнение с дрехите върху нея, грейката изглеждаше чиста. Миришеше на ски вакса и обгорено дърво. Остави дрехата на пода и започна да се съблича. Ръцете й бяха в най-ужасно състояние. Внимаваше да не ги доближава до лицето си, не желаеше да разбира как миришат. Не беше зле да ги полее с веро и да ги изтърка с хавлиена кърпа. Отново затрепери от студ, но същевременно настроението й се повиши. Непрекъснато хвърляше поглед към кутията от боя, толкова невинна на вид. Кой, с изключение на нея, би предположил, че вътре има цяло състояние? Но тя все пак е човек с фантазия. Художник.
Накрая намери чифт кожени ботуши и се позабави, докато върже връзките. Пръстите й започваха да се затоплят, но връзките бяха много дълги. Напъха мръсните дрехи в раницата, захвърлена в един ъгъл. Метна я на гръб, взе фенера в едната ръка, а кутията — в другата. Нямаше причина да се бори с тесния кухненски прозорец, не и след всичко случило се. Външната врата се оказа заключена отвън. Върна се в спалнята, вдигна щората и отвори прозореца широко. Вдиша дълбоко планинския въздух, качи се върху перваза и скочи навън.
Мъжът караше тъмносин „Сааб“. Лицето му бе придобило злобно изражение, очите му излъчваха ярост и проклятие. Парите бяха изчезнали. Някой го беше изпреварил, но не разбираше кой може да е. Колата подскачаше и се тресеше по чакълестия път и той изруга отново. Неподвижното езеро се падаше отляво, повечето вили бяха тъмни. Чувстваше се измамен. Беше се случило нещо невероятно. Върна се мислено в миналото, за да потърси обяснение за катастрофата, за потресаващия факт, че някой се е промъкнал във вилата и е откраднал парите. Неговите пари. Случилото се бе абсолютно ясно. Нищо друго не липсваше: бинокълът, фотоапаратът, телевизорът и радиото си бяха на местата. Не бяха пипнали дори виното в мазето. Удари с юмрук волана и на един завой натисна спирачките. Воден от внезапен импулс, зави наляво. Видя малък, осеян с дупки път към езерото и към малка, подобна на барака вила, очевидно безлюдна. Явно не бе посещавана отдавна. Чак на брега спря колата, но остави двигателя включен. Трябваше да се успокои малко. Извади цигарите от вътрешния джоб и запали една, вгледан замислено в широката блестяща повърхност на езерото. Лицето му беше тясно, очите — събрани, косата и веждите — тъмни. Много хубав мъж, чието остро и недобронамерено излъчване обаче разваляше впечатлението. Рядко се усмихваше и то не твърде убедително. А сега не се усмихваше. Пушеше ядосано. Подразни се от жуженето на мотора и го изключи. Отвори вратата и направи няколко крачки надолу към водата, за да вижда по-добре величествения пейзаж. Стана страшно тъмно, когато загаси фаровете, но планините постепенно се надигнаха от мрака. Подобни на гигантски чудовища от минали времена лежаха и спяха около голямото езеро. Изпита непреодолимо желание да наруши тишината и да се провикне. Сигурно ще се събудят и ще му извикат насреща. И точно тогава видя колата — стара „Аскона“. Беше паркирана зад вилата — доста износена и занемарена кола. Странно! Дали все пак във вилата няма хора? Приближи се крадешком, защото вече не беше сигурен, че е сам. Понечи да надникне през страничния прозорец. Интересно — вратата не беше заключена. Иначе колата беше празна. По седалките и по прозорците нямаше нищо. Изправи се и се огледа. Дойде му особена мисъл, която го накара да се върне в неговата кола. Остана да размишлява вътре, докато пушеше. Когато стигна до филтъра, я смачка в пепелника и запали нова.