Ужасена, скочи и стъпи на ръба. Беше забравила за наранения си крак и извика от болка. Залитна, защото се изправи твърде бързо, и се протегна за пеньоара. Ръчният й часовник лежеше на етажерката под огледалото. Погледна го бързо и се зачуди кой ли звъни толкова рано. Ранен час за продавачи и просяци, баща й не излизаше никъде, а Ема не й беше казала, че ще се прибира. Помисли си, че е полицията и стегна робата около талията си. Не се беше подготвила, нямаше време да измисли какво ще каже, когато той отново се появи. А ето че той се появи, беше абсолютно сигурна, че е той — заместник-началникът с пронизващия поглед. Разбира се, не й се налагаше да отваря. Тя е господар в собствения си дом. Освен това тъкмо се къпеше. Направо си е неприлично да идваш и да задаваш въпроси по това време. Може да остане в банята и да го изчака да си тръгне. Ще си помисли, че не е станала или е заминала. Ако не вземе предвид паркираната отпред кола, но пък нищо не пречи да е тръгнала с автобуса. Всъщност го правеше, когато нямаше пари за бензин. Какво иска този път? Той не знаеше за парите на Мая, освен ако тя не е оставила завещание, което вече да е намерил. А може би Мая е направила точно това — завещала е парите на Кризисния център. При тази мисъл Ева се олюля. Естествено, че беше възможно. В банковия си сейф Мая не държеше пари, но не е изключено да е залисала завещанието в малката червена книжка с истината за своя живот. Отново се звънна. Ева бързо взе решение. Какъв смисъл има да се крие в банята, при положение че това не би го отказало. Омота кърпата като тюрбан на главата си и отиде до коридора боса, накуцвайки и съжалявайки за всяка направена крачка.
— Ева Магнус — усмихна се той, — непростимо е да ви притеснявам, докато се къпете. Ще дойда по-късно.
— И без това свърших — отвърна тя кратко, застинала неподвижно на прага.
Беше облечен в кожено яке и дънки и изглеждаше като съвсем обикновен мъж. „В никакъв случай не като враг“, помисли си Ева. Врагът беше мъжът в планината, който и да е той. Вероятно е записал номера на колата й. Стори й се, че ще получи удар при тази мисъл. Ако наистина е така, няма да мине дълго и той ще се появи на вратата й. Не се бе сетила за това. Дълбока бръчка проряза челото й.
— Може ли да вляза за малко?
Ева не отговори, но се отдръпна към стената и кимна. В стаята отново кимна, този път към дивана, въпреки че тя стоеше права. „Като статуя е“, мина през главата му, докато се настаняваше заучено бавно. Тренираният поглед направи едва доловим кръг в черно-бялата стая, като маркира пликчето с малинови бонбони на масата, ключовете за колата, отворената й дамска чанта, пакет цигари.
— Наранили сте си крака — констатира той.
— Само го изкълчих леко. Има ли някакъв специален повод?
Тя се настани неохотно в стола насреща.
— Само няколко дреболии. Искам отново да чуя обясненията ви от последния път, от начало до край. Нужно ми е да си изясня някои подробности.
Ева стана нервна и мигом се пресегна за цигара. Питаше се дали да откаже да отговаря. Все пак не е заподозряна. Или грешеше?
— Я ми кажете, длъжна ли съм изобщо да давам обяснения за нещо? — попита тя самонадеяно.
Сейер зяпна.
— Не, разбира се, не! — отвърна той учуден.
Сивите му очи придобиха невинно син оттенък.
— Да разбирам ли, че имате нещо против? Очаквах да съдействате с желание, след като ви е била приятелка. За да открием извършителя. Но ако имате някакви възражения…
— Не, не, не исках да кажа това — отстъпи тя бързо, съжалявайки за въпроса си.
— Първи октомври, четвъртък. Да започнем оттам — продължи той. — Взехте такси до улица „Турденшиолдс“. Колата е била отвън в осемнадесет часа?
— Да, както вече споменах.
— Според думите ви сте прекарали около час в апартамента на Мая.
— Да, точно така. Или поне не много повече.
А колко остана всъщност, взе да мисли тя. Дали не бяха два часа?
Беше отворил тефтерче и четеше оттам. Колко отвратително! Беше записал всичко, което тя бе казала, и сега можеше да го използва срещу нея.
— Бихте ли ми разказали какво правихте през този един час? Възможно най-подробно.